Сузана Паасонен
Дискурсът на пътешествието, на пресичането на граници, придвижването, номадизма, миграцията и подвижността като цяло, се набиваха на очи еднакво силно по конференции, изложби и уъркшопове от края на 90-те години насам. Дискусиите бяха фокусирани с еднаква сила върху проблема за физическата подвижност, но и за онази, осъществявана чрез компютъра, и неведнъж Интернет се превръщаше в означаващо [1] за свободата от ограниченията на географията и геополитиката: “сайбърпространството”, един вид паралелно измерение, за което се говори, че разрушава идеите за местоположение, пространство или разстояние, освобождава потребителя от неговото/нейното физическо местоположение и прави възможно виртуалното пътуване независимо от разстоянието.
Играта с пола [2] и идентичността беше една от централните теми в тези дискусии. За мрежата се говори, че позволява претопяването и изкривяването на пола, че дава възможности за различни идентичности и за изледването на “аза” изобщо. В различни чатрумове, MOOs and MUDs [3] се смята, че човек има “сайбъридентичност” и “виртуални аз-ове”, което замъглява общото разбиране за идентичност. Така, Интернет се асоциира със свободата и почти неограничените възможности за движение, достъп и “самоизмисляне”, от което умишлената смяна на пола е един пример. Фактът, че нечие тяло остава невидимо в онлайн комуникацията и другите общуват с него посредством текстово самопредставяне, често се превежда като свободата “да бъдеш всеки” или “каквото и да е”.
Това, на което се обръща по-малко внимание, са конкретните начини, по които достъпа и мобилността са регулирани и структурирани както онлайн, така и офлайн; също и на начините, по които потребителите са ситуирани географски, икономически, етнически, езиково, полово, възрастово и национално. Тези въпроси на локализацията, идентичността и властта са основните, на които бих искала да наблягам тук. Преминавайки от примамливия сайбърдискурс към политиката на локализацията, се надявам да стигнем до заключения, които намирам за важни за нет-арта и мрежата, така, както за “Фронт за комуникация”.
Тенденцията да се поставя ударение по-скоро върху революционните и еманципаторски черти на информационните мрежи, отколкото върху властовите отношения, беше определено от Зила Айзенщайн [4] като сайбърдискурс. За Айзенщайн, сайбърдискурсът е нещо въображаемо, което прикрива властовите отношения, въплътени в ползването на информационните мрежи. Той включва обещания за надмогване на ограниченията на времето, пространството или въплъщението, но в същото време е дълбоко вкоренен в репродуцирането и подсилването на икономически и политически властови структури и структурирани привилегии. В сайбърдискурса, Интернет е определен като “достъпен за всеки”, а потребителите са еднакво свободни да бъдат “които си пожелаят” и да оставят зад себе си властовите отношения, в които са поставени във всекидневния си живот. Така, ефектът на властта се счита за отсъстващ, или пък общо взето несъществен. Едновременно с това, въпросът кой въобще участва, се подминава.
Айзенщайн оспорва това и твърди, че социалните, икономически и политически властови отношения не изчезват в “сайбърпространството”, въпреки че дискурсът за свободата и възможностите се опитва да ги направи невидими. По-скоро, самите тези властови отношения регулират достъпа и участието. Според нея “сайбърпространството функционира като нов вид въображаемо място за бягство, обещания и печалба. Сайбърпространството става нова арена за завладяване, в която приватизацията открито прелъстява някои хора, но и тайно наказва маргинализираните.” [5]
Сайбърпространството може да бъде видяно и като движение на фантазията и властта, което основно визира очарованието от разказа и дискурса, както в масмедиите, така и в медийните проучвания. Един от най-влиятелните майстори на този дискурс е авторът на сайбърпънк Уилиам Гибсън, чието очертание на сайбърпространството се приема като определящо за Интернет и информационните мрежи като цяло. За Гибсън “плътта” остава на заден план, когато се включваш в копютърния терминал. Мардж Киби се изразява така: – “плътта” изчезва, веднага щом мисълта се влее в мрежата”. [6] Сайбърпространството на Гибсън, както го описва в “Невромантик” (1984), [7] е зона, в която информацията придобива странни измерения, и в която дремят много опасности за пътешестващия. Потребителят навлиза в сайбърпространството, като привидно е обезплътен и напуска сферата, известна като физическа реалност. Плътта тук е маловажна – някакъв вид останка, частица материя, която може да бъде манипулирана и променяна на воля, благодарение на кибернетиката. В същия дух, употребата на Интернет е дискутирана с ентусиазъм като “сърфиране” и “пътешествие” в сайбърпространството, където ограниченията на плътта не се интерпретират като важни. Ударението, което се слага на свободата над равенството не е съвпадение, тъй като Айзенщайн [8] изрично асоциира сайбърдискурса с американския неолиберализъм и с неговата вяра в индивида и свободата на словото. Така дебатите са съсредоточени в правата и възможностите за осъществяване на Първата поправка, [9] докато относително малко внимание се обръща на условията за достъп и възможностите за четене, а именно: кой има достъп и какъв вид достъп е това, за кого и на какъв език е предоставено четенето, писането и комуникацията; и какви видове безусловна цензура и заглушаване се упражнява върху онези, които “не пасват”.
Сайбърдискурсът обрисува мобилността и свободата за “самоизмисляне” онлайн и на първо място не го е грижа за хората, които въобще нямат достъп или пък за онези, които имат ограничени, бавни и скъпи връзки. Тези условия, подобно на ограниченията във физическото пътуване, са много по-трудни за пренебрегване в контекста на източна Европа, където процентът на потребителите на Интернет е очевидно по-нисък, отколкото в Щатите или Европейски съюз, а връзките – по-недостъпни. Подобно на многообразно царство на фантазията, сайбърдискурсът може да функционира и в тези условия също: тъй като проблемът за визите и икономическите пречки за преминаващите границите винаги стои на дневен ред, достъпът до Интернет и онлайн комуникациите е описван нееднозначно като “изход”.
На конференцията “Интерстендинг” в Талин през 1995 година, Марют Лауристин (бивш естонски социален министър) каза, че Интернет е средство за хвърляне на мост между Естония и Запада, чиито отношения до този момент били прекъснати от над 40 години съветска власт. За нея образоването на младите на компютърна грамотност и снабдяването им с инструментите, необходими за модерния и глобален пазар, ще позволи да се прекрачат географията и историята, и така Естония ще стане част от Запада. По същото време подобен глас (макар и по-тих) беше издигнат 70 км. северно от Талин, където финландския министър на Образованието, Олли-Пекка Хайнонен, дискутира Интернет като важна част от бъдещето, в който финландците ще могат да общуват и да правят бизнес, независими от тяхната относителна географска изолация. И в двата случая беше извикана фантазията, че Интернет е паралелна реалност, и това алтернативно измерение беше отбелязано като по начало еманципаторско, както на индивидуално, така и на национално (националистко) ниво. Сайбърдискурсът прониква в различни сфери на публичния дебат, изграждане на политически стратегии и популярна култура, и вмъква Интернет в обещанията за свобода, дори в революционна реорганизация на геополитиката.
Може да се каже, че сайбърдискурсът не засяга конкретните практики, да не говорим пък за преживяванията, свързани с използването на Интернет, тъй като той засяга фантазии от сайбърпънкарско естество, чрез които “новия” революционен потенциал и привлекателност на Интернет се разбира като структура за разбиране на новата медия. Изглежда прибързано да се обявяват за мъртви големите наративи и вярата в прогреса, заложена в проекта на просветата, имайки в предвид, че съвременната култура е маркирана от технологичен оптимизъм и детерминизъм, който предвижда едно бъдеще, накиснат с компютри и Интернет.
Не е необходимо да се твърди, че Интернет облекчава комуникациите и сътрудничеството между хората от различните части на света – при положение, че те имат общ език, – обмяна на идеи, игри и дебати, които се осъществяват отвъд национални и държавни граници. Човек може със скромни средства да публикува текстове и образи за интернационална аудитория, да създаде нови познанства или да поддържа стари. Обаче не може да се каже, че човек става изведнъж свободен от всекидневните ограничения, свободен да се направи такъв, какъвто би желал. Локализацията наистина е от значение, тъй като сме съставени от различни идентификации, белези, определения, начини на собствено ситуиране по отношение на националност, пол, етнически произход и класа. Това е самата консистенция, от която сме направени, а не повърхностен пласт, който ние можем просто да “премахнем, да минем без него”, когато избираме никовете [10] и псевдонимите на героите, които играем онлайн. Условията, при които човек използва медията, са налице в употребата и я оформят.
Дискурсът на свободата извиква фигурата на всемогъщия индивид, който може да бъде всичко, навсякъде, когато той/тя реши. Още повече, че снабдява Интернет с възможности за поглъщащо паралелно измерение, пространство, което заличава физическото локализацията на потребителя. Тъй гласи фантазията на картезианството – без плътта, съзнанието на човек е свободно.
Но дали Интернет е сайбърпространство? Дали хората пътуват в него? И дали човек е свободен да живее и изпълнява няколко идентичности?
По повод използването на Интернет – четенето на нечия електронна поща, преминаването през Уебстраници, кликването от една хипервръзка до друга – формулировката “пътуване в сайберпространството” би била последната, която би ми хрумнала. “Сайбъпрпостранството” разтваря пред погледа на човек равна повърхност с трепкащи икони, десени и ярки цветове, множество текстове: порталски сайтове, търсачки, лични страници. Тялото, което хората се стремят толкова усилено да забравят, да преодолеят и изоставят в сайбърпространството не е “загърбено”, а напротив – то е самото средство и изпълнител: седи на клавиатурата, гледа монитора, пише и кликва, от време на време е сковано и преуморено.
Като си мисля за всекидневното ми използване на Интернет, не мога да се освободя от чувството, че силният интерес към половата смяна и свободната игра в медийната теория не държи сметка за множеството онлайн практики. Очарованието от това “да бъдеш някой друг” или “някъде другаде” може да се свърже със съблазънта на сайбърдискурса, който обрисува Интернет като новост и простъпка. Това, което се споменава по-рядко е, че “да бъдеш някой друг” клони към репродуциране и рециклиране на стереотипи. Ситуирането на някой в чатовете, например, се случва чрез лесно разпознаваеми социални категории: пол, възраст, ликализация/националност, общи черти и сексуални предпочитания. Да усвоим следните категории: 14 годишен ученик от Осло, 33 годишна секретарка от Киев или 69 годишен пенсионер – вдовец от Ливърпул, като се идентифицираме всъщност като, да кажем 25 годишна докторантка от Хелзинки, означава буквално да се възползваме от общоприетото разбиране за съответните категории. Както казва Керълайн Басет, [11] “голяма част от смените на пола в Мрежата беше отбранителна стратегия или дори нормативна, човек се плъзгаше от един стереотип към друг. Той те маркираше, в смисъла на де Лауретис, дори когато представлението беше твое собствено”.
Това, което Басет отбелязва е, че играта на идентичности, дори когато е умишлена и доброволна, не е нещо, което човек може напълно да владее – та нали представленията са предназначени за аудитория и осъществяване на връзка с други изпълнители, и зависят от това, как другите те тълкуват, ситуират, определят и класифицират теб или твоя герой. Изпълнителят не е източник на тези значения. Те произлизат от социалните категории и културни норми. Всъщност изпълнителят не е и източник на собствените си герои, тъй като те се базират на културни стереотипи, засягащи категориите за идентичностите, които снабдяват представлението с “последователност”.
Процесът на маркирането, за който говори Басет, е описан от Тереза де Лауретис [12] като “процес, чрез който социалната репрезентация е приета и усвоена от индивида като негова или нейна собствена; тя става реална за индивида, въпреки че в действителност е въображаема”. Въображаемата природа на социалната репрезентация като репрезентация на “аз-а” е твърде ясна в случая с “направените” герои и смяна на пола, тъй като социалните репрезентации са всичко, до което човек има достъп в направата на героите. Двете, с малко преговаряне, стават едно – нещо, което често, но не винаги, означава силно присъствие на стереотипна характеризация.
Важно е тук да отбележим, че няма такъв субект, който да не е маркиран от началото. За да има човек “идентичност”, той трябва първо да заеме дадена категория или място, както Джудит Батлър изяснява. [13] За нея субектът е лингвистичното условие за понятност, социално съществувание и деятелност. Тъй като понятността предполага основно отнасяне към статуса на говорещите като субекти, т. е. да бъдат разпознати от другите и от себе си чрез категории като пол, няма такава идентичност, която да не е маркирана, която да е “освободена от” матрицата на властта. Независимо от това, колко привлекателна е тази идея, няма субект, “свободен да бъде всичко” или “способен да създаде всякаква идентичност”.
Именно това отбелязва Патриша Уолъс, пишейки (в сайбърдискурса), че “ние навлизаме във виртуалния свят, обременени с целия ни психологически багаж от живота и със сигурност не изоставяме куфарите си във фоайето”. [14] Човешкото въображение има предел по отношение на пола, сексуалността, идентичността, и тези граници са обусловени, биват репродуцирани от начина, по който човек е ситуиран в обществото. Тези позиции подлежат на промяна и субектите не са затворени в някакъв силов механизъм – това подчертава Бътлър. [15] Деятелността не може да се предскаже от (властовите) условия и подпомага на цели, непредвидени от властта.
Идеята ми не е, че човек не може да играе с различни идентичности онлайн, или че не се работи върху идентичността. Това, което твърдя, е че идентичността не трябва да се счита за едно и също с героя – например герой, изигран в MUD или чат, с който да се идентифицира човек е може би сравнимо с идентификацията на актьор с ролята, която той изпълнява. Героите могат да повлияят на самовъзприемането, на самопрезентирането и репрезентирането, а реакциите на другите изпълнители към съответния герой могат да помогнат за разгадаването на локализацията на останалите хора. Аз не възприемам тези герои като идентичности, между които можем да скочим, или измежду които да изберем. Идентичностите са въплътени и ситуирани, и са предпоставени от субективизацията, ставането на субект и придобиването на чувство за “аз” като индивид.
Бих искала накратко да очертая такава алтернатива за Интернет употребата, която взима под внимание локализацията и ситуирането са важни и ги счита за важни. Плътта не е нещо, което мога да искам или пък да мина без него, а е първоначалната причина да правя неща. Тялото и локализацията са важни и те трябва да се имат предвид.
В своето есе “Бележки към една политика на локализацията”, Ейдриън Рич подчертава, че е важно да се говори като въплътен, полово определен субект, да не се трансцендира тялото. Телата са маркирани не само от пол, а също от възраст, етнически произход и сексуалност. Тези точки на локализация определят говорещия субект. Тъй като тези точки са сред елементите, които създават чувството от това да бъда “аз”, те често се възприемат за дадени и се оказват невидими. Политиката на локализацията за Рич означава да разпознаеш собствената си локализация, да го назовеш и да поемеш отговорността за него. Това позволява да говориш от името на жена, без да твърдиш, че говориш от името на всички жени. [16] Има много локализации и модуси на преживяване в категориите на идентичностите. Политиката на локализацията не означава търсене на произходи или корени, а отчитане на различни траектории на идентификации и наименования, чрез които човек е станал, и постоянно е в процес на ставане, говорещ субект. Политиката на локализирането се опитва също така да направи видими начините, по които субектите, от техните различни местонахождения, упражняват власт върху другите.
Друг влиятелен феминистки мислител – Дона Харъуей – дискутира “ситуираните познания”, които взимат под внимание въплътената локализация, от която даден човек говори. Няма невидими местонахождения, тъй като всички те са маркирани и имат значение. За нея, ситуираното познание означава, че знанието е частично, понеже никой (никое тяло) [17] не може да транцендира собствената си локализация и да “вижда всичко”. Това означава да приемем начините, по които сме локализирани по отношение на власт и структурни привилегии. [18] Рич и Харъуей се занимават с етика на феминистките изследвания и проучвания като цяло. Бих искала да предложа подобен ситуиран и локализиран подход към дискутирането на Интернет употребата и нет-арт практиките. Бих искала да разширя обхвата на темата да включва следствията на моята собствена въплътена локализация, а също и опитите ми за самовъзвратност, и накрая да стигна до “Фронт за комуникация” и личното ми участие в него.
Политиката на локализацията или ситуираното познание не може да се изчерпва в това, да заявиш “откъде идваш”, макар на практика изброяването на социални категории – пол, възраст, националност, етнически произход, сексуални предпочитания и т.н. – без по-нататъшен размисъл за значението, последиците или взаимосвързаността им, като че ли е станала стандартна практика. Никой не съвпада с категориите, чрез които е определен, независимо, че той или тя търси потвърждение за собственото си битие именно в “категории, термини или имена, които не е създал”. [19] Едва ли е маловажно как човек прави това.
Неведнъж съм била въвличана в дискусии на тема отношения Изток-Запад, в които съм била представител на второто – унифицирана маса от хора, култура и икономика. Тъй като локализациите се отнасят към структурирани привилегии – пътуване без визи или разпити при преминаване на границите, финансовата възможност за мобилност, – тази категоризация може на всяка цена да бъде от стратегическа полза. Но отвъд общите определения, локализациите са далеч по-сложни и противоречиви, и бинарните модели като Изток-Запад или Север-Юг трябва да се отварят на по-многостранен и нюансиран прочит, който не предполага хомогенност в дадените категории. Бинарните модели са рядко подходящи за аналитично размишление, тъй като са склонни по-скоро да репродуцират полюсни опозиции и идеологически разделения, отколкото да носят мисленето отвъд тях или да ги отварят за преразглеждане. Това, според мен е важна цел.
В Запада има хора, по-малко мобилни, привилегировани и “западни”, а самият Запад далеч не е ясна референциална точка. За самата мен, която съм израсла и живяла в Хелзинки, който десетилетия служеше като сурогат на Ленинград/Петербург и Москва за холивудски продукции, да бъдеш западноевропеец никога не е било – и все още не е – даденост. Аз наистина съм определена чрез тази категория, но съвсем отскоро започнах да се идентифицирам с нея. Неудобно ми е да говоря, както в името на “Запада”, така и в името на “Финландия”, или пък в името на категорията на жените. Това не означава, че говоря само от свое име. Означава, че трябва да определя условията, при които говоря (като западен човек, финландка, жена) и да държа сметка за тях.
Националността е решителна категория, която диктува законни права и задължения, достъп до образование, социални и здравни услуги, възможност/невъзможност за преминаване на граници с определен паспорт. Националността е категория, чрез която хората са нарочени, различавани един от друг и определени по дадени модели. Туия Пулккинен [20] разглежда нацията и националността като конструкции, артикулирани срещу, а не чрез нещо, и изразени за политически цели в определени исторически моменти. Терминът “идентичност” подразбира подобие и различност по отношение на нещо, както идентификация, така и определение на това, какво човек не е или не желае да бъде. Това се отнася и към националностите, които всъщност маркират хората като вътрешно свързан и съгласуван колектив, ясно отделен от другите нации.
Нациите и националностите са прикрепени към образи, пейзажи, културни продукти, известни личности и общоприети определения, които ги свеждат до един лесно смилаем пакет. Тъй като пакетът по всяко време може да се обогати с нови и различни значения, логиката на свеждането е обикновено приложима, когато срещаш някого. В съвременна Финландия, пакетът може да включи висока технология, Нокия и Интернет, сауна, езера и северни елени, русокоси и синеоки хора, може би с една приза Бомфънк МС или Сибелиус. Този пакет ме определя, независимо от това, дали съм съгласна или не, но от друга страна не съдържа локализацията ми, въплътена и понесла опитностите и спомените ми. През детството ми Нокия беше известна главно с производството си на гумени ботуши от всички размери.
И така, какво съм аз и къде се намирам? Изследовател в Хелзинки, турист по медийно изкуство в Пловдив – мобилна финландка с мобилен телефон. Със сините си очи и изрусена коса, аз цитирам и въплъщавам самите национални клишета, през които, с големи усилия, се опитвам да си пробия път. Ситуираността не засяга само нещата, с които се идентифицираме или, с които бихме искали да се асоциираме, но и значително местонахожденията и категориите, чрез които се осмисляме за другите, и които не зависят от нашия избор. Какво, тогава да правим с политиката на локализацията в рамките на медийните изкуства или нет-арт-а в частност? По какъв начин местонахожденията имат значение там?
Смъртта на автора [21] е обявена от преди почти половин век и е вярно дотолкова, доколкото читателите, зрителите и тълкувателите от всяко естество са активните създатели на нови значения, а не просто пасивна мишена на авторовото “послание”. Но се разграничавам от твърдението, че няма значение, кой създава тези текстове, откъде “произлизат”; че преднамереността на всички нива е престанала да е значима. Да се замени индивидуалният художник с колектива или мрежата, беше стратегия за премахването на романтичното схващане за изкуството и художника като автентичният и уникален източник на значения. Но аз мисля, че има начини да се дискутира правенето на изкуство и авторството, без да се връщаме към наивни предположения за преднамереността и създаването на значения. Според мен, има значение откъде произлизат текстовете, понеже когато не се предявяват претенции към контекстите и локализациите, тогава има опасност от релативизъм – т. е. всички текстове и твърдения са еднакво валидни, а читателите – свободни да ги използват по свое усмотрение. Ситуираната гледна точка подразбира отговорността за нещата, които човек създава, независимо от това, дали са текстове или изследвания в контекста на изкуствата. Отговорни сме за нещата, които заявяваме.
Художествените проекти и текстове от всякакъв вид имат произход, те се осмислят в определен контекст, за дадена аудитория, цели и платформи. Така беше и с проекта “Универсален турист”, планиран и реализиран на “Фронт за Комуникация” 2000. Това, което Стив Брадли, Тапио Макела и аз търсехме с проекта, беше да обърнем внимание на маркерите на националност и локализация, които са репродуцирани във въображението на туриста и консуматорската култура като цяло. На “Фронт за комуникация – пресечни точки между Изток и Запад”, всички ние бяхме станали представители на Запада, но без да ни е ясно, какво представляваше маркерът (и в това число самите ние) – понеже живеем с целия Атлантически океан между нас. Постигнахме съгласие върху факта, че сме туристи – с нашите камери, винаги под ръка, самите ние – мишени на пощенски картички и местни забележителности. Тъй като ни беше трудно да възприемаме категориите “Запад” и “турист”, решихме да работим и играем с тях.
Усещането за Универсален турист е това на американски Уебсайт от първото поколение, с ентусиазирана маркетингова реторика, ™ логота, нежни пастелни цветове, анимации на въртящ се глобуси и разхождащи се по екрана Java аплети, съвсем “Западни” и “туристически”. Материалите за проекта бяха, до голяма степен, събрани въз основа на обичайната туристическа дейност: разхождане, правене на мигновени снимки, вдигане на предмети от земята и шляене.
С туристически картички и брошури от Финландия и България, дигитални фотографии и боклук, намерен по улиците на Пловдив – нашият работен материал, – искахме да илюстрираме типични национални образи, пакетираната репрезентация на националностите и въображението, живото изживяване на всекидневния живот.
Човек не може просто да откаже да бъде вписан в категориите на локализацията и националността, чрез които постоянно се определя, но може да анализира това, как се съотнася към тях, може да се дистанцира, да ги реконтекстуализира и да ги преосмисли. Отказвайки да преповтаряме категориите като очевидни, естествени и дадени, човек може да ги възприеме като идеологии и инструменти на общо приетото, като в същото време осъзнава тяхната сила върху него. Вярвам, че често това е най-ефикасният инструмент за подобен проект: да цитираме нормите леко променени, правейки ги видими и отваряйки ги за критическо изследване.
Превод от английски: Ралица Томова
[1] В семиотичната терминология, сигнификант/означаващо е едната част от знака, като другата е сигнификат/означаваемо. Вж. Semiotics for Beginners (Семиотика за начинаещи) <http://www.aber.ac.uk/media/Documents/S4B/semiotic.html> – бел. ред.
[2] Избираме да преведем gender с пол, въпреки че в английския тя означава преди всичко половата принадлежност, пола като социална роля. На български вече се появиха различни опити за по-точно предаване на значението на това понятие – социален пол, полът като избор, дори социо-пол – но всички те са прекалено обстоятелствени или объркващо неологични. – бел. пр.
[3] Чатрум (chat room): виртуална стая на един сайт, в която може да се комуницира “на живо”; MUD: Multi-user Dimensions; MOO: Multiple-user, Object-Oriented environment – бел. ред.
[4] Zillah Eisenstein, Global Obscenities: Patriarchy, Capitalism, and the Lure of Cyberfantasy (Глобални скревнословия: Патриярхат, капитализм, и примамката на сайберфантазито), NYU Press, New York and London, стр. 70-71, 94-95.
[5] Пак там, стр. 74.
[6] Marj Kibby, Babes on the Web: Sex, Identity and the Home Page (Мацки на Уеб-а: Пол, идентичност и лична страница), 1997, стр. 1. Електронният документ се намира на <http://www.newcastle.edu.au/department/so/babes.htm>, посетен 21.11.1999 г.
[7] Българският превод се намира онлайн на <http://old.phreedom.org/bg/archiveread.html> – бел. ред.
[8] Zillah Eisenstein, цит. съч., стр. 94-95.
[9] Първата поправка към Конституцията на САЩ, гарантираща свободата на словото – бел. ред.
[10] Ник (от английски: nick-name): прякор, използван в чатрум – бел. ред.
[11] Caroline Bassett, A Manifesto Against Manifestos? (Манифест против манифестите?), in: Cornelia Sollfrank and Old Boys Network (eds.), Next Cyberfeminist International (Следващият сайберфеминистки интернационал), OBN, Hamburg, 1999, стр. 13.
[12] Teresa de Lauretis, Technologies of Gender: Essays on Theory, Film, and Fiction (Технологии на пола: Есета за теория, филм, и фикция), Indiana University Press, Bloomington and Indianapolis, 1987, стр. 12.
[13] Judith Butler, The Psychic Life of Power: Theories in Subjection (Психичният живот на властта: Теории на подчиняването), Stanford University Press, Stanford, 1997, стр. 10-11.
[14] Patricia Wallace, The Psychology of the Internet (Психологията на Интернет), Cambridge University Press, Cambridge, 1999, p. 88.
[15] Judith Butler, цит. съч., стр. 12-15.
[16] Adrienne Rich, Notes Toward a Politics of Location (Бележки към една политика на локализацията) (1984), in: Blood, Bread, and Poetry: Selected Prose 1979-1985, W. W. Norton, New York and London, 1986, pp. 212-213, 219.
[17] В оригинала се прави непреводима игра на думи между nobody (никой) и no body (никое тяло) – бел. ред.
[18] Donna Haraway, Situated Knowledges: The Science Question in Feminism and the Privilege of Partial Perspective (Ситуирани познания: Въпросът за науката във феминизма и привилегията на частичната перспектива), in: Simians, Cyborgs, and Women: The Reinvention of Nature (Човекоподобни маймуни, киборги, и жени), Free Association Books, London, 1991, стр. 190-191, 193.
[19] Judith Butler, цит. съч., стр. 20-22.
[20] Tuija Pulkkinen, The Postmodern and Political Agency (Постмодерната и политическата деятелност), Department of Philosophy, University of Helsinki (дисертация), 1996, стр. 148-150.
[21] Roland Barthes, The Death of the Author (Смъртта на автора) (1968); в електронен вариант на английски <http://www.eiu.edu/~literary/4950/barthes.htm> – бел. ред.