Рупърт Франсис
Хората винаги гледат на себе си не така, както ги виждат другите. Преди да присъствам на първото издание на “Фронт за комуникация” в Пловдив през 1999-а година аз дори не знаех къде се намира България. Оттогава насам съм се връщал три пъти: за “Видеоархеология” в София през октомври 1999-а, за Фронт за комуникация 2000 през юни 2000 г., и на почивка в Созопол през август 2000 г. По време на трите си гостувания аз срещнах много художници, музиканти, куратори, техничари и теоретици. Бих казал, че електронната арт-сцена в България е жизнена, интересна и добре свързана с европейското и световно електронно изкуство.
Преди CFront обаче нещата може би са стояли малко по-различно. Разбира се, съществували са опити за включване в международната общност с инициативи като срещите “Виртуални революции”, [1] организирани от българската кураторка Илияна Недкова (която беше и ко-куратор на Фронт за комуникация 1999), Crossing Over [2] и Уеб-сайта и мейлинг листа на Синдиката. [3] Те обаче не бяха нито достатъчно смели, нито достатъчно изчерпателни, за да доведат големите играчи от света на глобалното електронно изкуство да видят с очите си какво се случва в България.
За нас това беше поредната конференция, но в България тя беше първа по рода си. В една страна, където няма университетски курсове по видео или интерактивно изкуство, където изящните изкуства все още доминират, беше проведена едномесечна изложба на видеоинсталации, включваща лектори от цял свят, уъркшопове, видеоекрани, ISDN връзки и пърформанси.
Изтокът срещна Запада – за някои от нас за пръв път. Само по себе си това беше твърде удивително, тъй като от падането на желязната завеса бяха минали десет години. Пловдив беше откровение. Стареещите сгради, табелите на кирилица, реката, жегата, празните билбордове, подминати от мъжа от рекламата на Марлборо, руските коли, римският амфитеатър под главната улица, момичетата с високи обувки , прекрасният стар град и Турските бани, където се провеждаше конференцията. За един месец куратори, художници и теоретици на новите медии от цял свят говореха, показваха работата си, гледаха пърформанси и обсъждаха темите на деня. Художници от IDEA [4] проведоха семинари по HTML за младежите от Пловдив, които работиха по Уеб-страницата на конференцията и общуваха с участниците. От тях разбрахме какво е да живееш в България и научихме няколко български думи. Бях удивен колко добре говорят английски, колко много знаят за западното кино, музика, литература и изобщо култура в сравнение със слабите ни познания за България и Източна Европа.
Западната електронна арт общност проявява искрен интерес към електронното изкуство в Централна и Източна Европа. Това може да се дължи на всеобщия интерес към “Другия”, но според мен причината е по-скоро в разпознаването на себеподобния. Ние използваме едни и същи инструменти, но стигаме до тях от съвсем различни посоки. Компютрите и Интернет са евтини и напълно достъпни на Запад благодарение на университетите, библиотеките, високия жизнен стандарт и рекламната машина, която влияе на политическите и икономическите планове. В България софтуерът и хардуерът са скъпи, на телефонната система не може да се разчита, Интернет кафенетата, макар и многобройни, са твърде скъпи, а излишните доходи се харчат за храна и дрехи, а не за техника. Художниците на Запад стигат до компютрите в една среда, където те са последната дума на модата, всички говорят за електронна поща, Уеб-сайтове, Напстър, palm-pilots и игри. Този език е понятен за повечето хора и може да се чуе в бирарии, клубове и по улиците на всеки град. Бирарията до моя офис има собствена Интернет-страница, а в един пъб в малко йоркширско градче над писоарите имаше монитори, където се виждаха картинки и анимации, които кръчмарят беше източил от мрежата. Художниците от Изтока стигат до технологията от перспективата на сравнително внезапното нахлуване на капитализма, рекламата, , MTV, които проповядват богатство за всички с гостоприемна пластмасова усмивка, където всички сме равни, или поне ще бъдем след някакъв период на установяване. Някои наистина забогатяват, но много още повече обедняват. Източноевропейците не пътуват свободно на Запад, през 1997-а икономическите сили едва не доведоха България до колапс, в резултат от който националната валута беше обвързана с германската марка, безработицата е много висока, наемите също, а обещаният просперитет явно няма да дойде скоро. Компютърът е лукс, Интернет-клубовете са скъпи, много хора имат електронна поща, но не могат да разглеждат Интернет, тъй като телефонната система не е обновявана от трийсетте години. Този различен контекст личи от различните типове електронно изкуство.
Видеоизкуството е силно в България с подкрепата на организации като галерия “Ата” в София (когато бях там, видях изложба на канадско видеоизкуство), галерия “Тед” във Варна, изложби на някои от художниците от фондация “Изкуство днес” в Пловдив (напр. Емил Миразчиев) и събития като “Видеоархеология” 1 и 2 (Октомври 1999-а и 2000-а г.), но тези технологии са навлезли по-отдавна. Въпреки това все още е трудно за художниците да намерят достъп до апаратура за видеомонтаж или до по-съвременен хардуер и софтуер. Веднъж Димитрина Севова, художник, куратор и организатор на Фронт за комуникация 2000 ми каза, че всичките й видеотворби са монтирани в медийни лаборатории извън България.
Българската сцена е достатъчно малка, за да могат всички да се познават поне задочно. Тя е добре свързана с групи художници като Задруга [5] и Апсолутно [6] в Сърбия и Людмила [7] в Словения. Поддържа и връзки с Канада благодарение на участието на унгарката Нина Цегледи в Banff Centre [8] и Интер-обществото за електронни изкуства. [9] Работата на Илияна Недкова с FACT [10] създава силни връзки с Ливърпул и проекти като Video Positive, [11] а също и с художници и организации като IDEA в близкия Манчестър.
Макар глобалната електронна арт-общност да е сравнително малка и повечето хора да са чували за другите художници, групи и организации, трудно е да отидеш на всяка конференция, изложба, прожекция или среща. Аз учих електронно изкуство в затънтения край на Австралия и са опитвах да създам електронна арт общност в Мидълсбъро, Великобритания, и мисля, че имаме подобни проблеми като достъпа до апаратура, изложбени пространства и финансиране на резиденциите и проектите на художниците. Мрежите са изключително важни и през по-голямата част от времето човек може да се чувства изолиран и без подкрепа. Все пак, когато една общност е малка, хората изпитват по-голямо желание да работят заедно, по-лесно си създават име в своята област, творческата подкрепа от другите художници идва по-лесно, художествените инициативи са по-видими за външния свят и подкрепата може да дойде от неочаквани източници.
Въпросът в електронното изкуство в България е устойчивостта на неговото развитие. Новите художници трябва да бъдат насърчавани, трябва да съществуват мрежи за подкрепа, а достъпът до технологиите трябва да бъде улеснен. Трябва да се организират медийни лаборатории, курсове и обучение, а галериите трябва да бъдат субсидирани, за да излагат такива творби. И все пак някои от най-добрите електронни произведения, които съм виждал, са създадени на места, където технологиите са труднодостъпни, на остарели компютри, уокмени, стари видеокамери и копирни машини. Мисля, че и най-добрата технология не може да замести творческото търсене. Много хора на Запад не знаят в какво привилегировано положение ги поставя лесният достъп до техниката.
Мисля, че двете издания на Фронт за комуникация в България оказаха голямо влияние върху електронната арт сцена в страната. Много хора на Запад искат да работят повече с художници от Централна и Източна Европа, да посещават страните им, да показват работата си и на свой ред да ги канят и да излагат творбите им на Запад. Лично аз смятам, че тези проекти ми помогнаха да усетя накъде се движат нещата по света и да се свържа с други мрежи.
Бъдещето на българските художници е обещаващо, а следващата стъпка е да се опитаме да стабилизираме, подкрепяме и въвеждаме инфраструктурата на една трайна творческа среда за младите български електронни художници. Тези неща отнемат време, но положените основи са здрави. Когато България влезе в Европейския съюз, ще има много по-голяма подкрепа за такива електронни проекти и центрове. Това обаче ще стане минимум след три или четири години, така че от нас зависи да си сътрудничим все повече и повече с транснационалните източно-западни проекти, да не губим инерция и да продължаваме да се стремим към обещаното в началото равенство. То е за всички нас.
Превод от английски: Ралица Томова
[1] <http://www.yourserver.org.uk/vr> – бел. ред.
[2] <http://www.ljudmila.org/co> – бел. ред.
[3] <http://colossus.v2.nl/syndicate> – бел. ред.
[4] <http://www.idea.org.uk> – бел. ред.
[5] Един проект на хората от Задруга, който те направиха на CFront 2000, вж. <http://www.crsn.com/zadruga/>; за жалост, групата не съществува вече като такава, но ще намерите една част от проектите продължавани на сайта на Corrosion <http://www.crsn.com/> – бел. ред.
[6] <http://www.apsolutno.org> – бел. ред.
[7] <http://www.ljudmila.org> – бел. ред.
[8] <http://www.banffcentre.ca/mva/> – бел. ред.
[9] <http://www.isea.qc.ca> – бел. ред.
[10] <http://www.fact.org.uk> – бел. ред.
[11] <http://www.fact.co.uk/vp/vp1.htm> – бел. ред.