[Настоящият текст се базира на една лекция, изнесена на ежегодната среща на МКО (Международна кураторска организация) в Будапеща през април 1998, която включваше петчасов симпозиум по отношенията Изток-Запад. Недко Солаков беше единственият художник на този кураторски форум. Той беше поканен, за да сподели своя обединяващ опит като човек, който живее в София и работи на Запад.]
Недко Солаков
Март 1998, София
Нищо ново няма за казване – в изобразителното изкуство така нареченият “културен” обмен между Източна Европа и Западната част на света не протича достатъчно добре – а на някои места, например в България, въобще не протича. Повечето от провежданите в “името на” този обмен мероприятия са белязани или с твърде силна геополитическа окраска, или с такава посредственост от страна на организаторите си (и от двете страни), че крайният ефект е с отрицателен знак.
От една страна част от обмена на групи и индивиди в тези области е полезна. Особено след 1990-а съществуваха много възможности за художниците, критиците и кураторите от Източна Европа да докоснат и да се опитат да се включат в Света на изкуството с главно “И”. Имаше и хора, които се интересуваха от обратната посока – някои западни художници и куратори пътуваха из Източна Европа (предимно в централната й част). От друга страна резултатите от тези пътувания, с много малко изключения, бяха и си остават твърде жалки. Ако това заключение звучи прекалено песимистично, нека добавим щипка оптимизъм – има някои симптоми на “нормализация” на този процес. Можем да вземем за пример дейността на някои художествени институции в Словения. Макар словенците да отричат, че някога са били част от Източна Европа, в моята страна тяхната държава все още се смята за венец на региона. Специално внимание заслужава Moderna Galerija в Любляна, където кураторите правят невъзможното. Те превръщат събитията от типа “обмен” в “нормален” художествен живот. Също като в останалия свят – когато се прави изложба в Цюрих с художници от Лондон, Стокхолм и Ню Йорк и куратор от Париж, никой не говори за културен обмен между въпросните страни, а само за добра или лоша изложба. В Любляна това е постигнато, но само с цената на къртовски труд на международно ниво и яростна битка с дървените глави на местно!
Това знаят всички, които по един или друг начин са въвлечени в тази сфера.
Проблемът е дали участниците в тези светове на изкуството искат да променят статуквото. В Източна Европа очевидният отговор е “Да!” Това енергично “Да!” за жалост много прилича на всички останали “Да!”-та, които сме свикнали да скандираме. Като отговора на въпроса “Някой да иска нов кредит от Световната банка?”. И в двата случая основният проблем е в липсата на ноу-хау – как източноевропейското изкуство да стане привлекателно за Света на изкуството или как да трансформираме начина си на работа така, че да повишим драстично икономическите си показатели.
От другия свят на изкуството обаче отговорът е или грубото “Не!”, или също така обезсърчителното “Може би?”.
За жалост, или всъщност за щастие, този проточил се процес не може да бъде администриран.
Това е въпрос и на личен стремеж към взаимно опознаване. Затова са толкова важни срещи като тази, които се провеждат в Източна Европа. Според мен значението им се дължи най-вече на възможността Вие от Света на изкуството с главно “И” да усетите ЛЮБОПИТСТВО към онова, което се случва тук. И може би любопитството Ви да се превърне в желание да отидете и да се докоснете до него. Впрочем любопитство е нужно не само от Запада към Изтока, а и вътре в самия Изток. Не е тайна, че досега източноевропейските художници обръщат много повече внимание на “възхитителния” Запад, отколкото на южните или северните си съседи, с които биха могли да си сътрудничат.
Все пак искам да изтъкна нещо, което ми се струва съществена част от този процес на събиране-без-приобщаване, на настройване на световете на изкуството.
Вярно ли е, че Вие не обичате да работите с източноевропейски художници?
Чух някои непотвърдени слухове…
Не се шегувам – разбира се, че не искате!
Ще се опитам да обясня как аз виждам нещата. От 1991-а година насам имам известен опит със Западния Свят на изкуството. От друга страна въпреки пътуванията си по изложби и биеналета все още живея в София – място, което присъства на картата на Европа, но е по-далеч от нея, отколкото някой остров с грозноват плаж посред океана. Няма да коментирам какво е да живееш и работиш в такава разкрачена позиция. Оптимистът може да го намери за много забавно, но песимистът намира плодородна почва за песимизма си (аз лично се опитвам да съчетавам двата подхода, макар че леко клоня към втория). Работил съм с много куратори, директори на музеи и с няколко галеристи. Всички те бяха от Западна Европа и Съединените щати, с няколко изключения от Будапеща, Любляна, Краков и Скопие. (За щастие централноевропейците сред тях много ми харесаха. Тук в Будапеща заедно с един от любимите ми куратори Каталин Нерай направихме един от любимите ми проекти, “Колекционерът на изкуство” за големия негър, който живее някъде в африканската пустиня и колекционира съвременно изкуство от Европа и Америка, купува картина на Пикасо за 23 кокосови ореха или ранен Раушенберг за седем кости от антилопа. Каталин беше достатъчно щедра да ми позволи да използвам шедьоври от колекцията Лудвиг и да ги сложа в хижата на негъра.) Докато пишех този текст, преброих “западните” проекти в автобиографията си. От 1991-а насам те се оказаха над седемдесет (срещу двайсет и пет в България).
Защо изтъквам това? Не защото ми допада поговорката “скромността краси човека, затова съм толкоз грозен”. Може би защото искам да ми се доверите като на скромен “експерт” в позицията разкрачен-прекрачващ-граници-а-понякога-със-събрани-крака.
Да се върнем на въпроса – защо не искате да работите с източноевропейски художници?
Трябва да призная, че повечето гласни и негласни съображения (от ваша гледна точка) са верни:
Първо – тези художници са скучни. Ние сме скучни!
Второ – липсва им така важната “тоталност” на израза. Не притежават това качество, което е типично за високоорганизираното изкуство, което отличава истинските шедьоври. Онази тоталност, която прави Пипилоти Рист, Габриел Ороско, Карстен Хьолер или Стан Дъглас желани имена в списъка на всеки куратор.
Трето – обикновено тези художници искат прекалено много. Непрекъснато се оплакват. Вечно се натягат. Понякога толкова прекаляват с натягането, че за горкия западен куратор е трудно да ги различи от една друга категория източноевропейски натегачи – прословутите трансгранични проститутки.
Четвърто… и така нататък. Вие по-добре знаете какво ви идва наум, когато секретарката ви най-сетне – преди да каже: “Мога ли нещо да предам?” – решава да провери дали сте в състояние да говорите с някой с непроизносимо име. А най-лошото е, че това непроизносимо име е твърде различно от типовете непроизносими имена от толкова модните азиатски, африкански и южноамерикански райони.
Защо ние – източноевропейските художници – не притежаваме нужните качества?
Може би това, което ще кажа, звучи твърде радикално, но според мен като цяло източноевропейските художници са “по-мъдри” от западните си колеги. “По-мъдри” не само в ежедневния смисъл на думата. Всички те са свидетели, не – по един или друг начин всички те са активни/пасивни участници в една уникална историческа в човешката история социална промяна, каквато в западния свят не е имало и вероятно никога няма да има. Западният човек може да е чел във вестниците за прочутия “вятър на промяната”, може да е гледал телевизионни репортажи “на живо”, дори може да е прекарал известно време там – в другата Европа. Но не е същото – не може да го почувства, не може да бъде истински участник. В някои случаи този западен човек може да изпита завист. Завист в смисъл на горчивото осъзнаване, че има по-съществени неща на света (били те и пришълци от не-света) от такива жизнени и вълнуващи проблеми като “Кога точно темата за сексуалния тормоз ще спре възпроизводствения процес между представителите на човешкия (бивш животински) род?”
Ако приемем идеята, че източноевропейските художници “знаят” повече за живота (което не означава, че живеят по-добре, тъкмо обратното) и че техният опит ги прави “по-мъдри”, тогава ще разберем, че мъдростта изключва “тоталността” на израза. Разбираемо е, че помъдрелият не може да бъде толкова радикален. Балансираната позиция не може да бъде изразена по тотален начин. Разбира се, това не е оправдание. Творбата си е творба и художникът сам си е виновен, ако придобитата от него “мъдрост” не му помага да създава по-добри творби. Трябва да кажа, че най-добрите западни художници, дори когато изследват твърде специфични проблеми като странното развитие на обикновени тестиси, чертаят глобални заключения по необикновен (и съвсем не скучен) начин. Ако успеят, получава се блестящо произведение на изкуството.
От друга страна, трябва да имаме предвид, че особено в началото на така наречените “промени” някои западни интелектуалци, сред които и много хора от света на изкуството (обикновено с лява политическа ориентация) започнаха да смятат източноевропейските интелектуалци (сред които също имаше много хора на изкуството) за предатели, и обвиняваха, че като движеща сила на Промените са изменили на Светлата социалистическа идея. Казано накратко, според някои западни интелектуалци на източноевропейските им колеги не може да се разчита. Всъщност източноевропейските интелектуалци водеха народа през съвсем кратък еуфоричен период. Днес те не знаят какво да правят в своите общества, които вече са ръководени от много по-подходящите за управленската роля технократи. Може би това объркване заедно с придобитата “мъдрост” е причина за гореспоменатата скука.
Съзнавам, че никой не може да бъде принуден да използва източноевропейски художници, но като се връщам към ЛЮБОПИТСТВОТО, мисля, че западните куратори и организатори на изложби могат и би следвало да си го позволят. Просто попътувайте! Не е толкова опасно – най-много да ви отвлече някой художнически съюз (алтернативен или официален). Но в нашите страни се знае толкова малко за вас, че това е слабо вероятно.
Местният контекст на източноевропейските художествени работи е важен (също като контекстът на западното). Може би след като се докоснете до този контекст, те няма да ви бъдат толкова скучни. Може дори да направите едно малко откритие – да усетите, че сложността на тези творби не се вписва автоматично в западните стандарти на всичките проблеми на глобализация, тотална миграция, самоидентификация, мултикултурализъм и така нататък. И това не е лошо. А може би там, на място, в Източна Европа, западният куратор ще разбере защо някои от основните теми на съвременното изкуство по света звучат малко анахронистично за тукашните художници – защото те вече са ги преживяли, защото те са част от нашето социалистическо минало.
А всички ние ще разберем, че част от проблемите се дължат на обикновено човешко недоразумение.
Искам да завърша с един виц. Разказано беше в началото на работна среща между представители на влиятелна Западна културна фондация и няколко българи (сред които бях и аз), които трябваше да представят проектите си, вече преминали първия кръг на конкурс за финансиране. Вицът, посветен на недоразумението, трябваше да служи за гостоприемен поздрав.
Индиански
вожд се среща с американския президент в Овалния кабинет. Поглежда президента
в очите и сочи така:
Големият
бял брат се ядосва и прави такъв жест: 
После
вождът прави така: 
Президентът
така: 
и побеснял от гняв напуска Овалния кабинет. Какво казват на жените си след срещата? Президентът: “Скъпа, този човек беше ужасно арогантен! Умът ми не го побира! В собствения ми кабинет сочи право към мен с показалец, казвайки по своя си начин: “Ние ще ви нападнем!” Разбира се, аз не се предадох, показах му с пръсти знака на победата и го предупредих, че Американският народ ще победи. Тогава този тип вдигна ръце и се опита да ми каже, че хората му ще разпънат вигвамите си на моравата пред Белия дом – открай докрай, представи си! Нямах друг избор, освен да му отговоря, че войниците ми ще сравнят вигвамите им със земята!” Индианският вожд се връща вкъщи, сяда до огъня, пълни тихо лулата си и се обръща към жена си: “Знаеш ли, скъпа, този тип, президентът, е много странен човек. Когато му ходих на гости, аз му зададох съвсем прост въпрос: “Как се казваш?” Той нещо се притесни и отвърна, че се казвал Заек. Планински заек ли, викам аз, а той съвсем се изнерви, тросна ми се, че бил Полски заек, и избяга.”
Честно казано, макар че в случая глупакът е президентът, аз вече не искам да бъда вожд.
Превод от английски: Зорница Димова