Фронт за комуникация 2000 книга, "Пресечни точки изток-запад"
[Това е преработена версия на статия със същото заглавие, първоначално изпратена на nettime мейлинг листа на 13 май 1997 г. <http://www.nettime.org/nettime.w3archive/199705/msg00077.html>. Тя беше написана за безплатното издание на nettime, наречено ZKP № 4 <http://www.ljudmila.org/nettime/zkp4/11.htm>, съставено и отпечатано в Любляна, Словения, в подготовка за проведената там nettime среща “Красавицата и Изтокът” (The Beauty and the East) <http://www.ljudmila.org/nettime/>.]
Херт Ловинк
Един страх залива Европа: пълзящата екзистенциална паника да не ни завладеят и управляват нови, непознати сили. За някои драконът се нарича Брюксел, за други неолиберализъм, стоковата борса, Азия, еврото, глобализацията или Сорос. В средите на медийните активисти и електронните художници има остра чувствителност към зараждащите се институционални власти. Активни групи и индивиди на ръба (и по ръбовете) на Медийното творчество са заплашени от нови икономически и политически формации. Като временни труженици на свободна практика ние сме едновременно и вътре в културната индустрия, и извън нея. Критиката на едрия капитализъм и държавните структури от позицията на малките групи е добре позната от 60-те. По-лесно е да критикуваш Шел, МОМА, [1] Министерството на културата, местната телекомуникационна компания и Макдоналдс, защото при тях всичко е ясно: те са злодеи. Лесни врагове.
Напоследък заплахата идва отвътре, без ясни граници. Както знаем от теоретичните книги и семинарите, властта няма постоянно вместилище и може да се появи навсякъде. Според някои тя се намира в тялото. За други тя е концентрирана в медийната сфера. За трети властта е в ръцете на транснационалния капитал. Процесът на едновременна фрагментация и централизация на властта създава объркваща картина. Всъщност дали критиката има нужда от ясен обект, от изкуствен, въображаем фокус? Съвременните технологии не позволяват пълната автономност, особено ако работиш с компютри. Възходът на Мрежата само ще ни направи по-зависими от враждебни сили като производителите на чипове и големите доставчици на достъп до Интернет. При нарастващата сложност и взаимозависимост, едното въплъщение на този пейзаж е децентрализираната, свързана в мрежа, нискобюджетна офис-култура – неправителствената организация (НПО).
За пръв път чух критика към неправителствена организация към края на осемдесетте години в Германия. Ставаше въпрос за “Грийнпийс”. С очите си видях как тази организация се превърна в мегаломанска структура от бюрократични добротворци. В началото на осемдесетте те бяха едни от първите, които се професионализираха, като изоставиха по-индиректните и смътни тактики на “дъгата” от екологични движения, очарователна вселена от микропроекти, която в очите на експертите по комуникациите и мениджмънта сякаш нямаше достатъчно ясна посока. Професионалният “Грийнпийс” създаде верига от клонове, увеличи членската си маса, организира “кампании” и се специализира в зрелищни, рекламоподобни медийни намеси. Критиката беше насочена срещу високите режийни разходи, вътрешните борби за власт и злоупотребата със средства, събрани от множеството невинни, добронамерени среднозаможни граждани. Това се случи в екологическото движение през осемдесетте, а впоследствие този мениджърски “корпоративен” подход стигна до всички “независими” организации, които се занимават с изкуство, култура и политика. Глобалната централа на “Грийнпийс” се премести в Амстердам и продължи да се разраства. Някои мои приятели все още работят там. Един или двама. Критиката към “Грийнпийс” не се е променила с годините. Организацията все още сключва сделки с големи компании и правителства и все още прахосва парите си, като наема корпоративни рекламни агенции. Добре дошли в света на неправителствените организации. Не крещете “Предателство!”. Само си дръжте очите отворени. Преминете отвъд добро и зло. При съмнение препрочетете “Генеалогия на морала” от Ницше.
Разбира се, съществуват множество академични дефиниции за “неправителствените организации”. Те са много отворени и неутрални, включват всички и всичко, от риболовни клубове до дружества за здравеопазване в свободното време. Всичко това е вярно и напълно правилно. Аз обаче предпочитам различна гледна точка, която подчертава корените на неправителствения сектор, които лежат извън неговата правна организационна структура. Така неправителствената организация се оказва сегмент или кристал, отглас от някаква случка или събитие. По аналогия с определението на Адилкно за движението като спомен за някакво събитие (както е описано в “Кракване на движението” [2]) можем да кажем, че неправителствената организация е спомен за движение. Тя се появява в края на процеса на новите социални формации.
Берлинската стена падна и в Източна Европа навлязоха множество неправителствени организации, които копираха този “корпоративен” модел. После стана пределно ясно какъв е смисълът от тях: смалено правителство, което да замести бюрокрациите – типични за пост-идеологическите дигитални времена. “Вече не работим за Партията, а за Организацията” (афоризъм на Новите европейци). В Западна Европа все още нямаше критика към неправителствените организации. Защо? Автономните движения през седемдесетте и осемдесетте се разпадаха и остатъците от тях също се превърнаха в малки НПО-та. Не ставаха големи бюрократични структури като “Грийнпийс”, но запазваха същата тенденция. Миналите и настоящите политически стратези на автономните остатъци не обръщаха особено внимание на организационните форми на “борбата”. За тях важен беше и продължава да бъде дебатът за употребата на насилие (срещу сгради, полиция или корпорации). Централните въпроси за “ефективността” на символично и в края на краищата на политическо ниво си остават централни.
В рамките на Организацията активистите се сблъскват със специфичен тип офис мениджмънт, социален код и медийна стратегия, внесени от Съединените щати в Западна (и впоследствие в Източна) Европа, без да се поставят под въпрос идеологическите им основания. Ние сме заобиколени от Организацията. Искат ни формуляри за кандидатстване, автобиографии и бюджети. Искат да се срещнат с теб, да разменят клюки и да се съгласят. Стилът им на работа изглежда напълно самоочевиден. Тази “натурализация” пречи да се види специфичната форма и програма на организацията.
И вие ли имате приятели, които си “играят на офис” и дори се осмеляват да ви досаждат с формализма си? Доколкото знам, никой учен досега не се е занимавал с този набор от поведенчески схеми. Време е за една радикална антропология на офиса.
Нека направим разлика между два съседни модела на неправителствени организации, “движението” и “корпорацията”. Неправителствената организация естествено се представя за неутрален посредник между тези две неща. Движението е непредсказуемо, разнородно, хаотично, привидно без формално ръководство, пълно с неформални структури и неочаквани странични събития. Днес движенията са още по-флуидни и дори виртуални, отколкото в миналото. Те сякаш продължават едва няколко дни или седмици. За външния наблюдател те приличат на революционни пристъпи, докато всъщност зад тях се крият мощни потоци културни, медийно ориентирани племена, видими само за познавача. Днешните движения са точно обратното на очакваното: може да изглеждат временни, но на практика корените им са години и дори десетилетия назад в миналото. Това се отнася особено за така нареченото пост-сиатълско антиглобализационно движение.
Движенията трябва да се съберат в пространството като физически сбор от тела – иначе не могат да съществуват. Все още няма чисто виртуални движения. Нито пък някакви значими обществени движения, възникнали във виртуалното пространство. Така наречените “антиглобализационни” протести могат се нарекат по-скоро “мобилизации” или кампании (както бяха описани на “Следващите пет минути 3” в Амстердам през март 1999 г. [3] или на срещата в Макба Барселона през октомври 2000 г. [4]) Моделът или идеята на движението се е превърнал в носталгична, негативна утопия, включваща дори и опасни аспекти. Ако в миналото Партията е служела като символ на единство, в днешно време нейното място е иззето от Движението.
Корпоративният модел е по същество чужд на некомерсиалния свят от края на Студената война. Идеята да превърнеш работата си в бизнес операция сякаш е трагичен и понякога фатален избор. От друга страна във времето на все по-големите съкращения в държавния бюджет за изкуство, култура и обществени услуги звучи привлекателно да създадеш своя собствена компания и да не разчиташ на субсидии и стипендии. Затова корпоративният модел започна да изглежда истински независим вариант. Тук трябва да направим разлика между корпоративната култура и “бизнеса”. Всяка пънк група е бизнес. Едва ли има някаква дейност, в която под една или друга форма да не участват парите. Аз не говоря против бизнеса. Става въпрос за склонността на неправителствените организации да копират корпоративната култура.
В повечето неправителствени организации има елементи на тази култура. Да вземем стандартните лъскави картинки, отпечатани на скъпа хартия. Това е диктатурата на дизайна – специалистите по маркетинг, връзки с обществеността и човешки ресурси вътре в организациите. И все пак обратното не е истинска алтернатива. Без правна структура, банкова сметка, бланки за писма и адрес на офиса вие просто не съществувате. Това важи дори и за виртуалните операции по Интернет. Приятелите внезапно се превръщат в клиенти или служители. Без критика към културните компании, завистта и зложелателството растат и разрушават стари приятелства. Цената на преминаването към друг кръг или мащаб и евентуалния “успех” (както и някаква временна и привидна влиятелност) е висока.
Превръщането на работата в предприятие има своите предимства в смисъл на евентуалното натрупване на богатство. Освен това обаче то предизвиква завист, гняв и горчивина от страна на онези, които не могат да се включат в тях. Няма случаи на преуспяващи структури с колективна собственост. Успешните предприятия или принадлежат на много малко хора, или не принадлежат на никого, какъвто е случаят с Linux и други отворени проекти, където работата е на доброволни начала. Моделът на безплатния софтуер е лесен начин да се избегнат трудните въпроси за преразпределението на богатството, което по дефиниция винаги се създава от множество хора.
В повечето източноевропейски страни няма много възможности за избор или за размисъл. В неправителствения културен сектор често има само един вариант: Сорос. [5] Субкултурните течения в края на осемдесетте не успяха да се установят или се разпаднаха след 1989-а г. Алтернативният малък бизнес не е реална възможност, защото няма достатъчно пари в обръщение. Повечето инициативи са твърде дребни и твърде слаби, за да се превърнат веднага в жизнеспособни компании. Без да бъде част от опозиционно или субкултурно движение, неправителственият стил на взаимодействие със света остава единствен вариант.
Фондацията на Сорос е основен източник на финансиране, особено в сферата на културата и медиите. Освен това тя е главният поддръжник на професионалната некомерсиална институция. Джордж Сорос твърди следното: “Фондациите трябваше да станат по-професионални. Трудно ми беше да приема тази промяна. В началото исках да имам фондация, която всъщност да бъде анти-фондация. За известно време успях”. Но това беше отдавна. Сега повечето служители на Сорос критикуват собствената си позиция на монополисти в “благотворителността”. Според мен критиката към Сорос би била преди всичко (само)критика на неспособността на западноевропейското общество да се справи с огромните промени след 1989-а година. Защо няма нито един британски, френски или немски филантроп като Сорос? Защо няма някакъв гъвкав, децентрализиран план от Брюксел? Несъгласието сред европейците е незавършил скандал, който отнема живота на хиляди хора, както стана в Босна и както продължава да става в Албания.
Друг проблем на радикалната критика към Сорос е неговия унгарско-еврейски произход. Единствените досегашни критики изходват от националистката, антисемитска крайна десница: възникнаха всевъзможни теории на конспирацията, които “описват” как Сорос превзема медиите и стоковата борса чрез “културата”. Това пресича всеки дебат. Освен това съществува значителна липса на (независима) информация за дейността на огромната и разнородна империя на OSF, OSI, OMRI и т. н. Малкото статии в западните вестници се занимават единствено с финансовите стратегии на Сорос. Дебатът върху неговата критика на капитализма в “Атлантик мантли” [6] почти не споменава фондациите и тяхната дейност. Дори собствената му книга “Сорос за Сорос” не засяга тези въпроси в достатъчна степен. Човек остава с чувството, че интервюиращите, с които заедно е писал книгата, никога не са ходили в Източна Европа. Това може би се отнася и за всички финансови журналисти, които пишат за Сорос. Повечето хора на Запад нямат никаква представа за мащаба на неговата мрежа и за различните сфери, в които тя работи след “промените”. Още по-малко можем да очакваме да бъдат запознати със съперничеството между различните групи вътре във всяка от империите “Сорос”. Там има нови левичари, корпоративни клечки, маса досадни научни работници, абсолютно неориентирани американски младежи, дошли направо от престижните колежи, стари културни апаратчици и какво ли не още.
Всичко това доведе до продължителен нездравословен монопол на фондация “Сорос”. За да бъде разрушена тази въображаема власт, трябва да се създадат алтернативни финансово разнородни модели. Една критика на Сорос трябва да започне с критика на самия модел на неправителствените организации. След това чрез отхвърлянето на ритуалния професионализъм можем да се обърнем към конкретните стратегии на Сорос и да ги разгледаме в подробности. Вътре във фондациите на Сорос съществуват десетки различни модели (и провали) на работа с мрежата. Най-често срещаният проблем е политиката на ‘xs4us’, така наречената политика на “затвореното общество” (виж интервюто ми с директора на Интернет програмата Джонатан Пейзър, изпратено до неттайм, [7] публикувано и във First Monday [8]). Техният Интернет е достъпен само за служители и “организации”, не за отделни хора. Това е самата същност на НПО идеологията, не е специфично за “Сорос”. BBS системата [9] на Zamir, а вече и opennet.org на B92 в Белград са окуражителни изключения от правилото на неправителствените организации, макар да не действат напълно като доставчици на достъп до Интернет. В рамките на неправителствените организации се харчат огромни суми за скъпа връзка (а парите отиват при западните телекомуникационни компании), без да създават независима култура на доставчици на Интернет, които да насърчават обществения достъп и безплатното съдържание. Една богата и разнообразна Интернет-култура трябва да работи с множество модели и идеи, а не само с едно съблазнително, привидно зряло, много американско, квазинеутрално и дълбоко бюрократично понятие за неправителствена организация.
На третата конференция на медия активисти и художници “Следващите пет минути” в Амстердам през март 1999-а, в навечерието на войната в Косово, за пръв път беше използван терминът “Пост-правителствена организация”. [10] Резултатите от дебата за ППО-тата може да бъде намерен на Уеб-страницата на конференцията на адрес <http://www.n5m.org>. Приемайки дискусията оттам, докъдето стигна дебатът за “Сорос” в неттайм кръговете (април и май 1997 [11]), конференцията отново показа колко трудно е да се говори публично по тези въпроси. Има силна автоцензура и основателен страх да не загубиш финансирането си. Истински междукултурната, взаимосвързана пост-правителствена организация без централизирана власт още не съществува. По-вероятно е НПО-тата да се превърнат в смесица от транснационални корпорации и международни формации като ООН и Червения кръст.
Дебатът за неправителствените организации все още трябва да намери думите, с които да опише собствената си позиция както на запад, така и другаде. “Империя” на Майкъл Харт и Антонио Негри [12] може да бъде полезна за по-нататъшните дискусии. Преките им коментари върху неправителствените организации са кратки и донякъде двусмислени. Те не отхвърлят изцяло техния модел. “Това, че са неправителствени или дори се противопоставят на властта на националните държави само по себе си не свързва тези организации с интересите на “капитала”“. И все пак неправителственият сектор като стратегически или дори неизбежен модел на организация не се обсъжда в “Империя”. Този дебат все още ни предстои. Вместо историческия импулс да се идентифицираме с движение или с партия днешният лозунг е: “Ние сме Организацията”. Единственото противопоставяне на този формат идва от “Мрежата” – призивът за свързаност. Напрежението между официалните централизирани организации и неформалните, разнородни мрежи ще се превърне в основната борба между обществените, културни и политически формации в обозримото бъдеще. Организацията не е мрежата.
Peter Wahl, NGO-Transnationals, McGreenpeace and the Network Guerilla (Транснационални НПО-та, МкГрийнпийс и мрежовите партизани), Peripherie, No. 71, 1998; препечатано в каталога на N5M3. Немският оригинал се намира на <http://www.weedboom.org>.
Превод от английски: Зорница Димова
[1] MOMA: Музеят за модерно изкуство, Ню Йорк <http://www.moma.org> – бел. ред.
[2] Adilkno, Cracking the Movement. Цялата книга е онлайн на <http://www.thing.desk.nl/bilwet/Cracking/contents.html> – бел. ред.
[3] Next Five Minutes/N5M 3 <http://www.n5m.org/n5m3/> – бел. ред.
[4] “Direct Action, Considered as one of the Fine Arts (Директната акция като едно от изящните изкуства),” MACBA Museum for Contemporary Art Barcelona (Музей за съвременно изкуство Барселона), Barcelona, Spain, 21-28 October 2000 (curator Jordi Claramonte) – бел. ред.
[5] Фондация Отворено общество и нейната мрежа <http://www.soros.org>.
[6] George Soros, The Capitalist Threat (Капиталистическата заплаха), Atlantic Monthly, Vol. 279, No. 2, February 1997, pp. 45-58 <http://www.theatlantic.com/issues/97feb/capital/capital.htm> – бел. ред.
[7] <http://www.nettime.org/nettime.w3archive/199901/msg00011.html> – бел. ред.
[8] <http://firstmonday.dk/issues/issue4_2/interview/index.html> – бел. ред.
[9] BBS: Bulletin Board System; компютърна система, с която потребителят се свързва с модем, и на която могат да се четат съобщенията на другите потребители и да се теглят програми, и да се оставят съобщения или програми за другите. BBS системите са почти изчезнали, откакто съществува Уеб пространството, но бяха един вид предшественикът му – бел. ред.
[10] Вж. <http://www.n5m.org/n5m3/pages/programme/pgo.html> – бел. ред.
[11] Дискусия, лансирана от Иво Скорич със съобщението си на 4 април 1997 <http://amsterdam.nettime.org/Lists-Archives/nettime-l-9704/msg00002.html>; вж. също индексите по теми за април <http://amsterdam.nettime.org/Lists-Archives/nettime-l-9704/threads.html> и май 1997 <http://amsterdam.nettime.org/Lists-Archives/nettime-l-9705/threads.html>. С търсачката <http://www.nettime.org/nettime.w3archive/> могат да се намерят други съобщение на тема НПО (NGO) – бел. ред.
[12] Michael Hardt & Antonio Negri, Empire, Harvard University Press, Cambridge, 2000. Цялата книга (1 мегабайт) се намира онлайн на <http://textz.gnutenberg.net/text.php?text=hardt_michael_negri_antonio_empire> – бел. ред.