Даниел Смиловски
Преди да започна трябва да уточня, че дискурса на това есе е дискурс, движещ се непрекъснато по ръба на своята собствена валидност. Той не се опитва да затвори себе си в съвършена самоубославяща се система, а напротив – неговата сила е в способността му да допусне своето не-сбъдване, да остане отворен към външното за него – тоест към Бъдещето, което предизвестява.
Бихме могли да кажем че “говоренето” за Интернет е едно постоянно самооборване в перспектива. Адекватността не ни позволява да говорим за настояще на самата медия, а само да се опитаме да я опишем в нейното движение. Всеки опит да се говори за “мрежата” е като предизвикателство, захвърлено от еретичното Сега в лицето на Непредсказуемото.
В началото на Интернет като медия, социолозите правеха опит да предусетят и предскажат развитието му. Тези опити останаха неуспешни във всичките си приложения. Според маркетингово изследване на списание “WIRED”, една от основните причини за неуспеха на някои “high-tech” компании е опитът да се следва предопределен бизнес план, дори когато динамичната среда на “случващото се” бъдеще, вече е излязла от неговите рамки и понятия. Установеността подтиска развитието, защото тук развитието е адаптация. Настоящият дискурс е самооборващ се точно в същия смисъл. Той е писан със съзнанието, че неговата валидност е валидност в ситуация. Промяната на ситуацията би го оборила, а тази промяна е сигурна. Затова написаното тук е като теоретична фотография на един подбран миг от развитието на Интернет комуникацията. Фотография, която се опитва да се пребори със своята статичност, бягайки от контрастностите на твърдите понятия, опитвайки се да предаде и предусети движението.
Говорейки за “Мрежата”, говорим за глобализация. Това е едно много често експлоатирано понятие, разкъсвано от експлоатиращите го на множество значения. Всъщност глобализацията е една от онези думи-метафори на епохата, които дискурсът предава по-скоро като настроение, като идеология, и които, забулени зад своята модност и самоочевидност, сами по себе си не ни казват нищо.
Глобализацията на света посредством Интернет може да се схваща и като културна интеграция, но това вместо да подчертае уникалността на медията, я обезличава, приравнявайки я с останалите средства за масова култура и информация. Глобализацията на културата е процес, започнал много преди появяването на Интернет и процес, който има своето битие във всяка медия.
Нека се опитаме да схванем глобализацията, която ни носи Интернет, като процес на промяна на онтологическото ни усещане за пространство. Човешкото мислене във всичките му аспекти е пространствено мислене, мислене ситуиращо нещата на техните “места”, подреждайки ги и съпоставяйки ги спрямо тяхната подреденост. Понятието “далечност” е ключово за възприемането на този тип пространство. Предметите са различно отдалечени един от друг, един спрямо друг, и това ги прави уникални по отношение на битието им като неща-в-себе-си. Пространствената сетивност е дълбоко имплицирана във всички модуси и на мисленето за света. Всяка логика, всяка философия, разгръща своите понятия в една своя присъща и обуславяща се ситуация, предопределила местата на мисловните “неща” и тяхната ситуираност едно спрямо друго.
Интернет сетивността се отличава от конвенционалното мислене по една почти онтологическа особеност – тук критерият за битието на нещата не е тяхната близост или далечност, а тяхната до-стъпност. Тук всяко парче информация, независимо от физическото си местонахождение, е еднакво близо, на една “стъпка” в поредицата от действия на потребителя. Използвам понятието до-стъпност в два смисъла: от една страна то визира последователността и подредеността на “стъпките”, посредством които се движим в информационното поле(за да се намери една информация, тя трябва са се достигне посредством поредица от “при-стъпвания” от страница на страница), и от друга страна – различните нива и права на достъп до информацията. В това особено пространство, казване и действие съвпадат. Когато казвам, че правя нещо, аз едновременно с това го правя, казвайки го. В този факт се крие и самата същност на виртуалността – липсата на различие между това, което съм и това, което искам, между битие и понятие. Това е една ситуация, в която идентичността е подложена на опасност от разливане вън от себе си и в крайна сметка – изтичане по каналите на неограничен брой възможности и изчезване. Нека да разгледаме по-подробно това “изтичане” в една парадигматична ситуация на общуване по Интернет.
Очевидно непосредствената необходимост на такъв опит е да открие в морето от информационни взаимодействия в Интернет онези “подводни течения”, които непосредствено произвеждат култура и респективно – идентичност. Нека се опитаме де дефинираме първичната ситуация на едно общуване по Интернет. Някой се е включил в мрежата, готов да “сподели” виртуалната реалност с нас, да обмени информация и да синхронизира своите значения с нашите. На монитора се появява приблизително следното:
Hello, anybody there?
Какво ни “казва” това първично предизвестяване на комуникацията? Преди всичко регистрираме присъствието на другия. Неговото съществуване се въплъщава в текста, който виждаме на екрана. Ако искаме да осъществим комуникацията и да обявим своето съществуване, също трябва да напишем нещо. Например:
Hello
Сега вече и другият знае за нас и регистрира виртуалното ни битие. Ако обаче не напишем нищо, ние няма да съществуваме за него. Тук стигаме и до основния принцип на виртуалното общуване в сегашната му форма: “Пиша, следователно съществувам”. Реалността е виртуална, защото тя е все-възможна, все-силна, съдържаща се в казването, в текста като акт. Казването е сбъдване на реалността в пълния му смисъл.
Това е една качествено нова формула, възможна напълно само в Интернет. За да докажем това, ще разгледаме няколко характеристики на езика като основно средство за комуникация.
Преди всичко езикът е конвенционално средство, боравещо с набор от предварително уговорени, предвидими значения. Говорейки, аз предизвестявам намерението си да бъда чут и разбран, т. е. в самата концепция на езика е залегнала социализацията, понятието за Другия. При казването на нещо се осъществява пренасяне на материалните характеристики на Битието в универсален код, достъпен за всички участници в комуникацията.
Все пак ще бъдем неточни ако спрем дотук. Езикът надгражда реалността. Съгласен съм с твърдението на Бъртранд Ръсел, че думите не само изразяват реални неща, но и такива, които биха били невъзможни без съществуването на думи. Това прави възможно конструирането на абстрактни идеи, откъснати от непосредствените физически същности /напр. “свобода”, “вечност”, “принцип” и т. н./. Тези думи не намират своите съответствия в материалните същности на света. И все пак дори и в представата за Безкрайността, например, присъства идеята за пространството и неговата опредметеност. Понятието “принцип” не би могло да възникне без осмисляне на взаимодействията между реални предмети. Езикът е “закотвен” на дъното на физическото ни битие, макар и да се носи по течението на културата.
Нека, обаче си представим една ситуация, в която езикът изцяло разчита на вече придобитите значения и е изтръгнат от параметрите на физическата реалност. В този случай говоренето не е посочване на нещо във външния свят, а припомняне на съответствия, съществуващи единствено в съзнанието. Реалността се превръща в текст. Думите не о-значават същности, те СА същности. Току що описахме ситуацията на един разговор по Интернет.
Това твърдение много лесно би могло да се опровергае ако става дума за единично назоваване на предмети. В края на краищата, ако мой Интернет събеседник от Египет сподели с мен, че си е купил велосипед, адекватното разбиране ще се осъществи дотолкова, доколкото и двамата сме виждали съответствието на думата “велосипед” във физическия свят. Макар, че става дума за два различни велосипеда, отдалечени на хиляди километри разстояние, и двамата сме способни да разпознаем правилното съответствие, т. е. истината за думата “велосипед”.
Когато говорим не за предмети а за идентичности, нещата стоят по съвсем друг начин. Нека си представим продължението на въображаемия Интернет разговор:
Who are you?
I am Homoludens
Очевидно нито въпросът “Кой си ти”, нито отговорът “Аз съм Хомолуденс” постигат някаква адекватност. Кой съм аз в Интернет? Както вече казахме, съществуването ми се базира на принципа “Пиша, следователно съм”. Текстът е единственият носител на моята идентичност; аз инвестирам виртуалния “себе си” изцяло и единствено в думите. В света извън “мрежата” понятията “вярно” и “невярно” се базират на отношенията между думите и физическата фактичност. Там съм принуден да се боря с реалното време и пространство за да съществувам, а също така да поддържам континуитета на моята личност и социалната адекватност на поведението си. Виртуалното пространство ми позволява да избягам от тези трудности, но ми отнема идентичността. В Интернет разговора, критерият за неистина е единствено в несъответствието между предишно и следващо изказване. Моят виртуален живот – това е моят текст; един текст затворен в себе си и следователно абсолютно самовластен. Кой съм аз, щом мога да бъда всеки, който пожелая? Абсолютната свобода в тази ситуация разрушава външните императиви, които ме поддържат цял. Виртуалното се оказва антисоциално в смисъла, който днес още влагаме в тази дума.
Следователно ако някой друг общува с мен, той ме вижда “отвътре” – т. е. разполага с моето “знаене” за самия мен, без да може независимо да изгради свое. Всичките му опити да докосне истинската ми идентичност се плъзгат по повърхността на този текст-в-себе-си, който всъщност съм аз в Интернет.