[Това е текстът на речта на Андреас Брьокман на заключителното събитие на проект “ОСТранение”, Щифтунг Баухаус Десау, 30 октомври 1999.]
Андреас Брьокман
Предполагам, много от вас ще се съгласят, че напоследък Европа и останалият свят страдат от хроничен безпорядък. Дали това има връзка с Голямата конспирация, с така наречения край на така наречения Милениум или с някакъв вид природна, варварска предопределеност на обитателите на континента – това не зная.
През лятото, след края на бомбардировките на НАТО и оттеглянето на югославските военни части от Косово, екипът Free B92 публикува текст със заглавие “Какво да се прави?”. [1] Целта на текста беше да стартира дискусия в Интернет върху бъдещето на сегашна Югославия. Текстът започва така:
“Като разискваме небезизвестния въпрос, поставен от Ленин, ние се опитваме да започнем дискусия върху сегашната ситуация в Сърбия и Черна гора. Нашето намерение е да преминем през очевидно хаотичния и предреволюционен мителшпил, и да си проправим път, поне на теория, към възможно най-простото, най-рационално и ефикасно разрешение. Разбира се, условията сега са напълно различни от тези в Русия от началото на века. Но драматичното и трагично естество на ситуацията ни принуждава да поставим някои въпроси. Без отговорите на тези въпроси, не само, че изход от ситуацията не може да се намери, но и няма да сме наясно с това, какво ни очаква в близко бъдеще.”
Текстът на Free B92 продължава нататък с описание на политическите дилеми на това, какво да се прави и какво – не за хората, живеещи в Сърбия и Черна гора и завършва с въпроса “Бихме искали да знаем какво всеки, от своя страна е готов да прави”.
По никакъв начин не мога да направя дори предложение, което да подпомогне за раздвижване или разрешение на нереволюционната ситуация в сегашна Югославия. В Уебсайта на Free B92 има дълъг списък с отзиви, повече или по-малко конкретни и конструктивни.
Бих искал тук и сега да обобщя въпроса и да дам някои насоки за създаване на конструктивна и продуктивна роля на културата по отношение на това, как хората в Европа да съумяват да живеят заедно. Обхващам някои от темите, които засегнах в текста за “Медийна революция”, [2] в който се занимавах с етическия въпрос за “загубването на лице” и с идеята да умножа, смеся и подкопая установени културни и национални идентичности.
Надявам се, че по-долу написаното не звучи твърде грандиозно: ясно е, че нямам отговори, а само нови формулировки на въпросите, плюс някои утопични идеи, на които огорчените балканци могат само да се смеят. Това заключително събитие е вид ритуал; и преди ми се е налагало да играя ролята на свещеник за Syndicate, така че ако това ви прилича твърде много на проповед, просто си представете, че е наистина това. И тъй като имам диалектическо католическо възпитание и майка, станала протестантка, на която част от предците били полски евреи, може би нотките ще бъдат с католически привкус. Ето:
Братя и сестри,
Наскоро сестра Катарина от Сайбъррекс ми даде копие от текст, който е получила на семинар в Ирландия за култура, изкуство и конфликт. Семинарът е част от дългосрочния проект “Феникс”, чиято цел е да формулира активната роля на културата в разрешаването на конфликти. От това, което Катарина ми каза за срещата в Дъблин и за пътуването, което са направили до Белфаст, ми се струва, че трябва да е било интересна и смела инициатива. Надяваме се в бъдеще да чуем повече за нея.
Като част от подготовката за проекта, ирландският автор Финтън О’Тул беше определен да напише есе със заглавие “Култура, изкуство и конфликт”, което беше публикувано това лято. В него O’тул говори за неясната роля на културата по отношение на много от модерните социални, политически и военни конфликти. Художници и интелектуалци от Буенос Айрес до Техеран, от Белград до Брюксел, от Белфаст и Буджунбура до Джакарта могат да бъдат както утвърждаващи, така и критични, както поощрителни, така и подривни по отношение на национализма и етническия шовинизъм, който най-често разпалва тези конфликти. Поети пишат памфлети, доказващи расово превъзходство и нужда от война, но също така могат да се явят като най-яростните отрицатели на подобни конфликти и идеологии. Важното тук е, че хората, които се занимават с изкуство и култура, по своята същност не са нито опозиционери, нито опортюнисти пред лицето на ограничеността и тесногръдието, глупостта и лудостта.
Отец О’Тул иде да формулира някои от възможните начини, по които художниците и културните институции да отвръщат на силите, които задвижват войни на културна основа. Той казва, че много художници изпитват “ужас от клишета” и макар клишетата да играят важна роля в раздуването на различията и конфликтите, те, както твърди О’Тул, “никога не водят до успешно изкуство. В този смисъл,”, продължава той – “не е от голямо значение дали художниците са добри или лоши хора. Ако те ще стават добри художници, те са длъжни да обновяват нещата, да сменят гледната точка, да се занимават със сложното и неясното, с противоречията. По този начин, те свидетелстват за факта, че действителността не е толкова проста, колкото разни пропагандисти се опитват да ни накарат да повярваме. А те правят определени, предрешени идеи потенциално отворени и ковки. Още повече,”, твърди О’Тул – “изкуството е нещо особено, противоречиво по природа. Самото решение да правиш изкуство, особено в конфликтен момент, по своята същност е перверзно и влиза в противоречие. (…) И често се започва с опит да се въобразява, че светът не е това, което е. Има склонност да се задават въпроси от типа “Какво, ако?”. А това, разбира се е въпросът, който онези, които имат интерес да поддържат конфликта, не биха задали.”
Не съм убеден, че трябва да следваме О’Тул в неговия оптимистичен структурализъм. Това би могло да има бумерангов ефект в случая на модерните и постмодерни главорези. Но имам усещането, че описанието на артистични стратегии за разклащане основите на хомогенизиращи тенденции и конфликтни ситуации е много полезно. Подходящ пример е моментът, в който говори за история и памет. Отец Финтън от Дъблин пише:
“Това, което художниците трябва да направят е, не да забравят миналото или да бъдат впримчени от него, а да намерят начин да си го припомнят, но по начин, който ни освобождава от вярата, че неговите последствия са неизбежни и фатални. Те трябва да намерят начин да разкажат историята така, че да оставят възможност краят да бъде пренаписан.”
Една такава историческа инициатива имаше за отправна точка проекта “Империята” на Мелентие Пандиловски и текста “Балканите за балканците”, който той публикува през април 1999, в разгара на косовската война. На основата на тази инициатива, беше създадена работна група по време на срещата на Syndicate в Будапеща през месец април. Тя подготви “Бъдещата държава Балкания”. [3]
Четене на “Първото балканско писмо” до Syndicate от Брат Мелентие от Скопие, стих 1, 2 и 3: [4]
“Нека създадем мир. Нека построим отново нашия собствен регион. Той съвпада с границите на Балканите.Този път, нека го построим на твърда основа. Нека не мигнем пред мъките и ги преодолеем. Нека се опознаем един-друг. Може би, за първи път добре. От това ще излезе креативен взрив. Нека проведем смислена реорганизация на Балканите, в която различните култури ще си взаимодействат, по този начин, изграждайки нова социо-икономическа система. Тя ще извлече голяма полза от съществуващите култури на нашия полуостров. Да разгърнем съзнанието си за духовен и материален просперитет на Балканите. Нека оползотворим в добра посока историческото съзнание на народа ни. Да отхвърлим неистината и омразата. Да възхвалим радостта на хората и мира в душите им. Да дадем възможност на хората на Балканите да се сдобрят и да си оправят разногласията. Да обсъдим демилитаризацията, трансформацията. Да запазим културното наследство на Балканите. Балканите са достатъчно гъвкави да се приспособят към социологичните, икономически и политически промени, приемайки всички религиозни вероизповедания. Свещените места са такива за всички. Фактът, че повече хора ги смятат за такива, само ги прави по-свещени. Нека надмогнем разрушената икономика, катасБалкантрофата от края на хилядолетието. Правейки това, нека се опитаме да не нараняваме повече никого. Нека не разединяваме региона, но нека да работим за неговото обединение. Толкова е лесно да разделяш и толкова трудно – да обединяваш, толкова по-ценно е! Това, от което се нуждаем е мъдрост, а не смелост. Необходима ни е постоянна революция в сърцата. Нужна ни е идея за обединеност, взаимно съжителство. Трябват ни креативни умове, които обичат хората. Не желаем лидери, жадни за власт. Нито се нуждаем от упоритост, трябват ни адаптивни, споделящи властта хора. Никой не е чужденец на Балканите, така че никой не би трябвало да се дискриминира по въпросите за национална принадлежност или вяра. Религиозното вероизповедание е личен въпрос на индивида. Да не се боим от никого и нищо. Нека народите на Балканите определят вярата на Балканите. Ако не го направим ние, ще се окаже привилегия на някой друг.”
Тъй рече Брат Мелентие от Скопие.
Това, което смятам за силно в този текст, който продължава в същия дух, е бликащият оптимизъм, чиито визия и воля са по-важни от митологиите на настоящата реалност.
Ключът към много от културните конфликти, чийто по-нататъшен изразител са ужасните ситуации по улиците на Берлин и Варшава, кулминиращи с войните в Косово и Чечня, е въпросът за идентичността, свръхидентификацията с определена група или идеал; проблемът за комплекса за малоценност и отчуждението от други, което често върви ръка за ръка с подобни идентификации. В моя текст за “Медийна революция” аз предлагам контра стратегии за неидентификация, за разсейване на досадното схващане за специфична идентичност, за омаловажаването й.
Ето три илюстрации – проповеди, ако щете – за светците на различността:
Може би някои от вас си спомнят годината 1997, месец март, във Вашингтон, където стотици хиляди афроамерикански мъже протестираха срещу продължаващия расизъм в Щатите. Този протест беше мотивиран отчасти от формулярите на една анкета за преброяване на населението. Там имаше въпрос относно етническия произход на хората, на който те трябваше да отговарят, като задраскват определено квадратче. Искането на протестиращите беше, да им е позволено да зачеркват повече от едно квадратче. Вместо да трябва да се идентифицират с един или друг произход, протестиращите настояваха да бъдат приети като хора със смесен етнически произход, респективно – със смесена културна идентичност.
Втори пример за илюстрация: През 1942, по време на американското му заточение, немският писател Карл Цукмайер написва пиесата “Генералът на Дявола”. Централната фигура, Харас, е немски генерал от военно-въздушните сили, който се опълчва на нацисткия ред и в края на пиесата се самоубива. В една сцена, Харас говори с един есесовски офицер от Рейнланд, който е особено горд с чистото си арийско родословие. Харас му се надсмива и казва:
“Помисли за всички неща, които могат да се случат на едно старо семейство. Особено на семейство от Рейн. От Рейн! От стискалото за грозде на Европа! А сега си представи твоите предшественици, от раждането на Христос насам. Имало е римски офицер, черен тип, кафяв като зряла маслина. Той учил на латински русо момиче. А после се появил в семейството евреин – търговец на подправки. Той бил сериозен човек и станал християнин преди сватбата. Той бил основоположникът на католическата линия в семейството. След това следват гръцки лекар, келтски легионер, наемен войник от източните Алпи на Швейцария, шведски кавалерист, войник от армията на Наполеон, дезертирал казак, миньор от немската Черна гора, воденичар от Алзас по пътешествието си, дебел лодкар от Холандия, унгарец, офицер от Виена, френски актьор, бохемски музикант – на брега на река Рейн, всички тези хора са живели, борили, пили, пели и правили деца.”
Харас казва на младия есесовец да не бъде горд от някаква чистота, а от това, че всичко това се е смесило някъде в Рейнланд. Да идваш от Рейн, означава, той казва, да си от западното полукълбо, от Европа.
Трета молитва за светците на различността: На сутринта на 26 май 1999, денят на европейския футболен финал между Манчестър Юнайтед и Байерн Мюнхен, берлинският жълт вестник BZ, отпечата на първа страница подзаглавието: “ Тази вечер, всички берлинчани са баварци”.
Това обрисува степента, до която идентичностите могат да бъдат конструкции, подлежащи на промяна, придобити, отхвърлени и манипулирани. Способността да си гъвкав, която предлагаме тук – превръщането на берлинчаните в баварци, когато това изглежда уместно – е добро начало. Нека хвърлим поглед върху истории със заглавия:
Тази вечер, всички британци са французи.
Тази вечер, всички сърби са албанци.
Тази вечер, всички белградчани са хървати.
Ето и едно предизвикателно предложение:
Тази вечер, всички европейци са цигани.
Това последно предложение го намирам за особено интригуващо, защото може да ни отведе до това, което Феликс Де Ла Борд нарича “да станеш маловажен”. В контекста на тази проповед, предизвикателството почива на факта, че докато народът на синтите и ромите има напълно оформена култура и обичаи, социални отношения, езици, песни и танци, те притежават една култура, в която няма и най-малък намек за националност, тяхна собствена държава или обособена територия. Ще се нуждаем от европейска култура, в която всеки, включително и циганите, да може да изгради идентичност, която да е узнаваема, уважавана и неконфронтираща се с останалите. Да не се преиздава Ционизмът, а хората да имат шанса за приятелска, гостоприемна, универсална диаспора.
В действителност, няма никакво значение дали отдаваш особено значение на изкуството и културата, за да придобиеш по-горе споменатото, или пък ги възприемаш просто като част от социалните практики, наред с други форми от материалната и нематериална работа. Така или иначе, изкуството и културата се занимават със съдбоносните символи на културата. Да създаваме или помагаме да създадем един свят, от който няма да ни е срам, ще бъде вече голямо постижение.
Наближавам края. Какво да се прави? Не зная. Изглежда, че копаенето на малки канали може да помогне повече, отколкото опитвайки се да намерим универсални пътища към свобода и просперитет. Инке Арнс, в своя текст за “Медийна революция”, [5] ни напомня за тунелите от филма на Емир Костурица “Ъндърграунд”. “Разклонявайки се от мазето под къщата в Белград – главното местонахождение във филма – има 32 тунела, които свързват всички европейски столици.” Те създават алтернатива, ъндърграунд, мрежова реалност, дълбоко в сърцевината на континента.
Важна задача ще бъде да направим тези тунели достатъчно ярки и широки, за да държат позволяват на трафика на Дълбокия европейски ъндърграунд да тече. Струва ми се, че екипът от копачи тук, в Десау, Стивън Ковач и всички останали хора, които направиха сериите “Остранение” възможни, е помогнал да се оживи движението на тунела под канала на Дълбока Европа, създавайки многообразие от срещи, преживявания и възможности за изправяне пред, смея да твърдя, мирна и цивилизована Европа.
Бог да бъде с вас.
Превод от английски: Ралица Томова
[1] Вж. <http://www.v2.nl/mail/v2east/1999/Sep/0023.html> – бел. ред.
[2] Andreas Broeckmann, Changing faces (Променящи се лица), in Stephen Kovats (ed.), Media Revolution – Electronic Media in the Transformation Process of Eastern and Central Europe (Медийна революция – Електронните медии в преходния процес в Източна и Централна Европа), Edition Bauhaus Vol. 6, Campus Verlag, Frankfurt (1999) <http://www.v2.nl/mail/v2east/1999/Jul/0042.html> – бел. ред.
[3] Архивът на проекта се намира на <http://www.savanne.ch/balkania> – бел. ред.
[4] <http://www.savanne.ch/balkania/papers/balkania.html> – бел. ред.
[5] Inke Arns, Beyond the Surfaces (Отвъд повърхностите), in Stephen Kovats (ed.), op. cit. <http://www.v2.nl/~arns/Texts/Media/medrev-e.html> – бел. ред.