Ана Пераица
Политическата страна на всяка териториална идентичност страда от тривиални противоположности (аз/ти, добро/лошо, Изток/Запад, ляво/дясно, това/онова …). Третият път (в различните си версии и нюанси на смесеното, обикновеното, изместеното, обединеното или неуточненото …), по който вървят онези, които или са недоволни и от двата варианта на радикалния избор, или са отхвърлени и от двете крайности, рядко се приема за сериозен. Той се смята за лош, безличен, аморален, географски и пространствено заблуден, лековат. Той носи клеймото на страха, слабостта, липсата на позиция и на интерес в дебата. Третият е дори по-лош от врага, защото без конформизъм или нон-конформизъм няма разграничение. Иначе целият спор би изглеждал изкуствен, полимерен.
И все пак винаги е съществувал и по-слабо признатият път на избрания или наложен неутралитет, който наистина прилича на неувереност, безразличие или апатична съпротива отстрани. Винаги е имало хора, които живеят в здрача на политическия бинаризъм, които се движат ту наляво, ту надясно, на изток и на запад, между социализма и капитализма, без да гравитират към нито един от полюсите; и в същото време има хора, които просто живеят в междината.
Историята се повтаря симптоматично и пак без видим смисъл. Такова е естеството й. Разказите на нерешителността са скучни и тавтологични, отраженията им – безкрайни. Териториалните им форми винаги са абстрактни – движение в кръг, тривиално отсъствие от дадено място, тръгване без напускане, елиминиране на завръщането, използване на всички платформи просто като места, където да си поемеш дъх. Такива са и времевите им описания, като времето между изчакването и припомнянето. Една апатична география с неопределено време.
Безразличието на раздвоените прилича на канал, през който всичко трябва да премине, да бъде пречистено, подновено, изпълнено със значение. Това номадство е безсмислено във всички посоки, докато в същото време някои се движат “към” нещо, а други знаят само “от”какво се оттласкват. И отново съществуват и такива, които са престанали да си задават този въпрос. Те са неспокойни, скептични към определяне както на отправната точка, така и на целта. За тях те са едно и също, защото всичко просто се повтаря. Така пристигането парадоскално идва преди отпътуването и всичко това се случва в изгубеното време на “може би”, “понякога”, “веднъж”, “като в сън”, “преди много, много години” …
Третото е земя, разположена между двете други, но в същото време то е плаваща граница, населявана от онези, които не знаят кои са. Това е зона на неназованото, или пък зона с неясно име (като “Крайна”), междинна зона, зона на здрача …
Тъкмо затова тази територия е неподатлива на патриотизиране и всички нейни описания са мъгляви, изкривени и удвоени, разфокусирани и некоригирани. Затова и двете страни просто ги пропускат като неважни. В този дезобективиран свят е желана само другата илюзия на невъзможната паралелност, на пълнотата на значенията, а всяко единствено решение е клаустрофобично. Тъй като и двете страни ги включват в описанието си на себе си, това са двойни създания, съществуващи едновременно на две различни карти, които покриват същия референтен ръб. Но тъй като картата не е територия, те живеят между две карти, на територията на допълнителното измерение, която е необходима за рисуването на картата върху плоска повърхност, в която двете се сливат.
Затова политичността на средния път [на неутралността, мъглявината, непринадлежността] е безплодна. Това е пътят на неудовлетворените или дори пътят на неудовлетворението, претъпкан с уморени от безкрайните сблъсъци с ограничения избор, винаги между два едностранчиви конструкта, които трябва да служат за параметри на същото реално пространство, за което се отнасят. Уморени да отсъждат, те стават граница на съждението, предел на смисъла.
Да бъдеш в изгнание и от двете посоки означава да живееш на границата. Само че тя е малка по територия, очертание на временния смисъл. Затова в тази зона няма мотиви, идеологии, интерпретации и употреби. Разделителната линия е населявана от алтернативни истории и алтернативни географии на повтарянето. Тя се движи, но всичките й движения не й носят смисъл, тъй като ролята на границата е именно да не пропуска смисъла да проникне или да изтече от Аз-а.
Можем да си представим границата визуално като линия, на която не би трябвало да живее никой, като двуизмерен свят. Тази линия е двойно експонирана, от двете описани страни. В такъв случай тя е удвоена територия, която може да принадлежи и тук, и там в зависимост от гледната точка. Във времевия смисъл на двойното експониране във визуалните медии, това прилича на грешка, при която “малко преди” се засича с “малко по-късно”, но без никакво настояще, без там да стои нещо. Това е следствие от преобразуването, което не се счита за отделено.
Освен това има две очи, които виждат едно и също. Паралаксисът, пропадането на картината между две очи. Тя се коригира или обективира (и с това става желана) към триизмерност, става перспективна (или целенасочена) и действителна. В биологическото и съответно в културното съзряване коригирането на бинокуларното виждане е един от главните въпроси задаван от властта, която разрешава значението, или идентичността, която задава значението на едното. Разфокусираният свят е неважен, неговото съществуване е несъществено. Той може да бъде пропуснат като историите на нерешителните или двоумящите се. Той е излишен и тази излишност може да се повтаря, макар всички разделения около него да се променят. Той е изключен затова, защото в крайна сметка цивилизацията е борба срещу апатията на нерешителността, и именно чертае – граници.
Това е светът, който няма друг хоризонт освен на междинните очаквания. Историята на колебливите и в същото време на отхвърлените, отречените и непоканените е история на копнежа по смисъла в изгубена, недостижима земя, тя се опитва да открие идеалната идентичност, а е уморена от двете, които вече притежава. Тази история е богата на интерпретации и бедна на смисъл.
Това е притчата за Обетованата земя, най-богатият наратив без смисъл. Но как да бъде смислено нещо, което е едновременно изгубено и желано? Границата-територия винаги иска да се превърне в място. Обетованата земя може да бъде описана само от гледната точка на вътре и навън, през историята на изтръгването. Утопията се ражда от меланхолията.
Тя значи “дома, който изгубихме”. Понятието “Heimat” (“родина” на немски) у Биргел дава най-точното определение на "utopia omnius" (Morley and Robins, 1995), загуба на сигурността или призрачно напомняне за разпадналото се минало, което не може да бъде възвърнато. Само в Библията то е изгубено два пъти. Това е дом, който е изоставен, но отказан, желан, но отхвърлен. И винаги е имал свое пространство, винаги е бил тази странна територия между изгубеното минало и недостигнатото бъдеще, но без измерението на настоящето. Винаги е бил само тънка линия без друга територия, извън свързването и разделянето, като са всички граници.
Това е място на идентичност, място на изгубеното значение. Като такова то е също и мечта за прокарване на нова граница, и единственият хоризонт (на очакванията) е всъщност една граница. Но всички места са открити. Ние живеем в първия век на “затворената карта”, който е трябвал да разреши трагедията на открития свят, тъй като последната Terra Incognita изчезна през 1899-а и вече няма място за онези, които “няма къде да отидат”, които стоят “на линия”.
Това място се населява от хора, които могат да бъдат или “резиденти” (макар всъщност да са изгнаници, бегълци), или гастарбайтери … Това е несъвършеният свят на сгрешените сливания; на тук и там; да не бъдеш никъде; домът ти да бъде чужбина, реално и виртуално; включено или изключено. Мястото, където си ходещ мъртвец, жив без живец, където си и двете, но нямаш воля да го промениш … да атрофираш и съвсем да се смалиш, да мечтаеш. Защото в крайна сметка границата е идеална територия, където няма гравитация на значението, достатъчно парадоксална, за да бъде свободна, докато не дойде истинското значение.
Но третото може да бъде свързано и с другите, добре очертани териториални идентичности, въпреки основните такива [като държава, нация, религия, култура]. Те могат да населяват описанията на всяко реално или илюзорно пространство, дори движенията в него, всяко включване и изключване, териториалната му идентичност, дори повдигането на ценността му. Затова може да се отнася дори към собственото тяло като към единствена държава, нация, дори като собствена религия и култура. Остава само безразличието в изгубената двойност, между картите, които не са територия, само така изглеждат. И това пътуване е само пътуване по границата, по всички тези териториални граници, от държавните до границите на собственото тяло, като временен дом.
Превод от английски: Зорница Димова