Ана Пераица, в сътрудничество с Херт Ловинк
Там, където империята първо можеше да бъде забелязана, е в контейнерите за отпадъци, които разшириха една точка в смисъла на приказката за новите дрехи на краля; публично място, което стана място на смущение. Капитализмът изглеждаше обърнат изцяло към боклука – пищен, съблазнителен, опасен и същевременно конспиративен; смет, на която е твърде трудно да устоиш [и точно там цялата съпротива на социалистическата система не успя; не беше дори и “ефектът на сладкарницата”, а отпадъчен инвентар на наслада].
Екологичните движения на осемдесетте се разпространиха на Изток и Запад (и в много други посоки), имплантирайки радикални версии на отпадъчни катастрофи в масовото съзнание, карайки света да усеща глобалността на страничните ефекти на пост-употребата. Световната смет се разменяше безмълвно, развивайки се успоредно с учтивата размяна – само, че боклукът пое по дипломатическата си мисия първи.
Археологията на двадесети век е археология на неразграждащите се отпадъци, бунищата заемат място под земята повече от всички гробища. Тази археология си има работа не толкова със смъртта, колкото с това, което беше създадено за оцеляване. И то само пластмаса ли е или има различни семена, дълбоко складирани под земята? Археологията на боклука замества наивността на екологията [тя идентифицира и локализира специфично].
В палеолита на източно-западния въпрос, западният турист безразсъдно замърсяваше морето с различни плажни масла, кутии и пластмасови бутилки. През същото време Източноевропейските евтини и зле изработени продукти заливаха Запада. Западните туристи нямаше да оцелеят без внасяне на своите отпадъци, а Източните нелегални мигранти – без своите собствени.
Това, което последва, беше въвеждането на икономиката на боклука. Източна Европа започна да складира ядрени и химични отпадъци на дъмпингови цени. Районът се превърна в огромен склад на използвани, некачествени и остарели съоръжения. В замяна Източна Европа изпрати “човешка смет” (гангстери, наркотрафиканти, търговци на оръжие, проститутки) на Запад. Това беше мошенически маркетинг и от двете страни.
Преди възхода на икономиката на боклука, да оставиш боклук в съседския двор беше напълно нормално явление. По-късно се превърна в конспиративен акт. Всеки срещу всеки. Да се отървеш от боклука и да се предпазиш от него се превърна в главна цел на развиващите се страни. Миризливият и грозен боклук стана парфюмиран и представителен, но опасен.
Боклукът в Изтока преди 1989 година беше еднообразен. По-голяма част от него се отнасяше до рая на обмяна на обединените земеделски и заводски работници. Органичните отпадъци бяха събирани и изпращани в провинциите за наторяване, докато технологичните бяха изпращани по градовете за рециклиране и пресъздаване. Имаше само няколко продукта, няколко дизайна. Съдържанието на кофите за боклук изобщо не беше интересно. Затова отпадъците принадлежаха към локалните мрежи и имаха единствено прагматична употреба. Целта на отпадъците беше ясна.
Първият симптом на промяната в икономическата система в голям мащаб можеше да се проследи в отпадъците, които започнаха да се обособяват. С това започна появата на колекционеризма – нови семиотични прочити на градската среда. Източна Европа се превърна в музей на Западните отпадъци. Изпразнените контейнери, които немските туристи изхвърляха в морето, кутиите от американски цигари, можеха да бъдат открити навсякъде по улиците.
Благодарение на синдрома изоломания (да бъдеш на границата на чудноватата размяна на отпадъци и да получаваш само страничните му синдроми), посланията бяха декодирани. И посланието беше елементарно: колкото по-пищна и по-скъпа е опаковката, толкова е по-сигурно, че така или иначе ще бъде изхвърлена, тоест – толкова по-развит е светът. Дизайнът на отпадъците стана значим, както и преди е бил на Запад.
С появата на разнообразие в отпадъците, изхвърлянето на отпадъци в съседския двор се превърна в обществено политическо становище. Оттогава отпадъците са скривани в черни торби като конспирация, гъвкави и устойчиви за половин вечност от не-разграждане – една кутия на Пандора, дебнейки оцеляването.
Първият симптом на новото напластяване на отпадъците се откриваше не само в разноцветността му, но и в неговото количество, което внезапно намаля. Кофите за боклук и местата за разграждане започнаха да проявяват странни симптоми на социални напластявания и станаха изключително място за социални взаимодействия. Някои части на обществото комуникираха чрез него, а в крайни случаи – за него.
Хората започнаха да пристигат на бунищата. Това беше официалното падение на идеята за социална справедливост. За първи път в Източна Европа по улиците се появиха вехтошари. Бунището се превърна в извратено социално място, а с него и цялостната идея за социално равенство.
Един католически израз на обвинение и контрол гласи: “Според действията ти ще те позная.” Бидейки дълбоко вкоренен в капиталистическата представа за “грешник”, “обществена маса” или “потребител” [като идиоти, неспособни и непоканени на какъвто и да било обмен, които изпитват нужда да бъдат ръководени и информирани, като противоположност на “социалния” термин атеизъм], този израз може да бъде преведен като: “По боклука ти ще те позная”. И той навлезе на Изток, зарази [примитивни?] атеистични общества.
В нео-фазата, археологията на отпадъците посочва едно сливане с новата глобална икономика. Боклукът става глобален и предсказуем, като най-накрая е открито скритото послание на всички разноцветни и дизайнерски внасяни отпадъци. Светът днес има идентични отпадъци и неговите дизайнери са известни: Кока кола, Нескафе, Даш, Палмолив… Боклукът има имена, които обществото, грешникът, потребителят са загубили, както са загубили и едно общество. Днес обществото е на бунището.
Почти не е останал никакъв локален боклук, макар че е бил глобален проблем дълго време. Световните търговски марки, някога обекти на желанието, разкриват своята “истинска” природа на второстепенни стоки.
Освен феномена на глобалната икономика на отпадъците може да става дума и за други измерения на мисленето за боклука – семантично и политическо, а също и онтологично. Всички сили (тълкувателни, изпълнителни, хипотетични или желани) произвеждат свои собствени отпадъци. И тук археологията на отпадъците е призована да зададе новия въпрос за пасивността на обществото и за тайнствеността на размяната.
Онтологията на всяко нещо е тактика на конспирация. Онтологията отчита (или прикрива) съществуването, което е най-радикалната политичност. Онтологията на отпадъците разпознава темите на използваното и вече-не-използваното (изоставеното). Последното е оттеглено във втори вид съществуване – то чака да бъде рециклирано, пресъздадено, преизползвано. Ако това не е възможно, ако контролът не е възможен, този вид отпадъци е само изоставена опасност.
Забравените отпадъци или отпадъците, затрити в дълбочините на нашето съзнание, имат силата да решават изхода на случайни събития. Този вид боклук, откъснат от съзнанието, се превръща в противоположност на собствената си позиция – сгъстена изненада извън сметките на която и да било икономика или прогнозите на която и да било политика. Накрая е самият боклук, който ще реши съдбата и на икономиката, и на политиката.
Това се случва дори когато понятието завършва на бунището, когато идеологията се появява като отпадък на историята. Една кофа за боклук напълнена с идеи в крайна сметка се оказа по-активна в процеса на рециклиране, особено с екологичните движения през осемдесетте, което също сочеше към спад на свръхтеоретичните отпадъци на социалистическата идеология.
Но кои са присъщите отношения между отпадъците и комунизма?
Изглежда че социализмът се оказа само версия с лош дизайн. Той може би никога нямаше да се провали, ако човешката нужда на хората да величаят своите екскременти не ги беше довела да ги оцветят и украсят.
Комунизъм. Това е място без отпадъци, идеално място за рециклиране и изграждане на мрежи, в които всяко нещо е във връзка с друго нещо. Той е утопия за човечество без екскременти, в която фокусът върху отпадъците е социален, а не продуктивен. Има социални отпадъци, отричани и използвани от Марксизма, които щяха да надминат стойността си в обещаната система. Затова в социализма цената на отпадъците се повишава. И скъпото е трудно постижимо така, както днес е цялото понятие на комунизма.
За тези, които все още се занимават с него, това, да не разпознаваш историческите отпадъци, означава да ги повериш на случайността на собственото им прераждане в неконтролируема и непредсказуема версия.
Да живеят отпадъците на Империята! Следващата битка ще бъде подземна.
Превод от английски: Мария Влахова