“Фронт за комуникация” е посветен на изкуството и технологиите, на начините, по които творците могат да използват технологиите, за да разкрият нови възможности в своята работа, на това как технологиите могат да ни помогнат да разчупим географската си изолация, наложена от Шенгенския визов режим и зависимостта ни от чужда финансова подкрепа, чрез изграждане на междуконтинентални мрежи от хора с общи интереси. “Фронт за комуникация” се занимава също така с въпроса как технологиите влияят на отношенията между хората в и от Изтока и Запада, и как тези отношения се оформят в рамките на комуникационните структури основани върху споменатите технологии.
В разсъжденията ни за изкуството и новите технологии изглежда едно от ключовите понятия е това на “елитите”. В историята на изкуството са съществували немалко традиции, които по един или друг начин са обръщали внимание на своята принадлежност към даден елит, авангард, който е по-възприемчив спрямо развитието и новите възможности и по-подходящо би могъл да демонстрира напредничавост в сравнение с останалите. Крайни примери на това могат да бъдат футуристите и експресионистите. Същевременно, може би поради възприемането на държавния социалистически режим до 1989 година като унищожител на всяко усилие, на всяко търсене извън предписаната посредственост, в България съществува тенденцията, дори извън творческите среди, хората да се възприемат като част от някакъв елит, да виждат в себе си нещо различно от стадото, да бъдат извънпоставени спрямо мнозинството обикновени хора, които биват възприемани и описвани като елементарни, необразовани, останки от миналото без никакво бъдеще.
Тази елитарност, било в изкуството, било в България като цяло, често се наблюдава в презрителното отношение към хората, които живеят в по-малко индустриализирани условия, които са в по-малка степен въвлечени в съвременния свят, по-малко запознати с модерните технологии. Често използвана обидна дума в българския език е “селянин”, което ще рече човек от селата. Отношението на големия град, какъвто е София - свързана със света - и провинцията, която съществува в съвсем друг времеви режим, е двойнствено. Малко хора в София, включително и “нет-творци”, имат произход, който по някакъв начин да не води към провинцията; мнозина от тях трудно биха оцелели без чувалите с картофи и моркови, а понякога и парчета месо, изпратени от роднини, които обработват земя на село или гледат по някоя овца, прасе или дузина пилета. Нерядко можеш да чуеш софиянци да казват, че ако познаваш само София, ако не си бил в провинцията и не си видял как живеят хората там, то ти нищо не знаеш за България. И въпреки това, често се натъкваш на идеята, че животът в големия град, модерният живот, е по-добър от този на село. Не само в смисъл че градският живот би могъл да бъде по-лек и в някои отношения по-привлекателен, но също в смисъл че хората, избрали живота на село или неуспели да избягат от него, са “селяни”, ограничени провинциалисти, елементарни селяндури.
Изкуството, като отражение на обществените промени, трябва винаги да анализира своите собствени инструменти, своя ефект върху динамиката на социалните отношения. В разсъжденията ни за изкуството и технологиите, следва да си зададем въпроса кой се облагодетелства от новите технологии и кой бива застрашен от тях. Какво се случва с една петдесет и пет годишна жена, която в продължение на петнайсет години е водела счетоводството в малка фирма на ръка, когато шефът й поставя пред нея компютър с изискването да премине към електронно счетоводство? Може би тя ще се научи, ще прочете проклетите наръчници, ще усвои необходимите знания и ще продължи да удовлетворява с работата си своя шеф. А може би няма да се научи, няма да проумее защо трябва да използва компютър, след като счетоводството на ръка е вършело добра работа толкова много години. Може би ще намери компютрите твърде чужди на мисловната й нагласа и няма да се справи. Може би десет години преди да се пенсионира тя ще се окаже без шансове за работа, макар да притежава солидни счетоводни умения.
Новите технологии, освен че предоставят нови възможности на хората, придобили нужните умения, винаги имат девалвиращ ефект спрямо знанията на хора, запознати с по-стари технологии, като правят тези знания неадекватни на съвременните условия. Чрез селектирането на тези, които желаят и са способни да се адаптират към новите изисквания, за сметка на онези, които отказват или или не са в състояние да се нагодят, съвременните технологии са инструмент за изграждане на елити. Като пораждат натиск за адаптиране, те захвърлят определени хора на бунището на историята като им прикачват етикета “безполезни”, докато в същото време дават шанс на други да си осигурят относително властови позиции в рамките на новаторския елит.
Чрез използването на новите технологии, хората на изкуството не просто се изграждат като част от новаторския елит. Ако не подкопаят активно своята медия, те легитимират механизмите, които изграждат елитите, иновациите, които правят хората с техните умения и знания непотребни за съвремието. В своя ентусиазъм към новата медия - а не ще и дума новите медии имат способността да пораждат любопитство и ентусиазъм - хората на изкуството са на път да превърнат в невидими властовите отношения, които се крият зад тази медия. Считам за основна задача пред художниците да се опитат да се противопоставят на участието си в стабилизирането и утвърждаването на властови структури и да намерят начини за визуализиране и представяне на силовите отношения, присъщи на медията, която използват.
Ако говорим за отношението Изток-Запад, струва ми се, че българските и източноевропейските художници имат известно преимущество пред западните си колеги в установяването и идентифицирането на властовите отношения, скрити зад страхотните нови технологии, тъй като те сякаш са по-чувствителни към властовите предразсъдъци между западните страни и Източна Европа, основани до голяма степен на разликите в достъпа до новите технологии и контрола над тях. Източването на мозъци, което изсмуква българските новаторски елити в посока западни университети, изследователски и развойни лаборатории или - за по-кратък период - изложбени зали, е пряка последица от начина, по който технологиите структурират шансовете за успех /както и самите представи за успеха/ съобразно с достъпа до същите тези технологии, както и от факта, че географското разпределение на този достъп отразява съотношението на силите в международната политика.
Струва ми се, че “Фронт за комуникация” е идеалната среда за задълбочено дискутиране на начините, по които технологиите оформят обществените отношения, включително и тези между Изток и Запад, както и за търсене на пътища за представяне на тези процеси и превръщане на скритите силови структури във видими. “Фронт за комуникация” може да се превърне в място, където селяните и Интернет маниаците могат да дискутират как искат да живеят и как може да се подхожда към новите технологии така, че да позволява на всеки един да избере как иска да живее, без да делегитимира изборите и реалностите на другия.
Превод от английски: Иван Иванов